Тръгвам утре. Към Бяла Слатина. И ще се появя тук в петък, следващата седмица. Така че… На път!
То не че се надявам да видя някакви красоти, щастливи хора, процъфтяващата ни страна…
Зная си какво е… И се надявам само познатите да са живи и здрави… Макар че това живот ли е…
Тоя живот кипи – ако се вярва на медиите. Скандали, престъпления, местни и световни конфликти, Дарвиновият закон в действие… Има още
Отдавна са казали старите мъдри хора – кажи ми кого харесваш, за да ти кажа ти какъв си. И, макар Бог да е казал: “Не си правете идоли!”, ние много обичаме да обичаме. Дали ще е неграмотен и опростачен футболист, дали невежа с компютърно моделиран глас и силиконови вторични полови белези, дали политик с позлатен език – все си намираме кумири. На които, естествено, искаме подсъзнателно да приличаме. И които са нашата пътеводна звезда в ежедневието и културата.
И не остава празно мястото на новите идоли за малките. Но това не са носителите на доброто и красивото от приказките и песничките, не са смелите юнаци и прекрасните девойки, не са жертвоготовните патриоти или тихите просветители. Това са хорицата от сбирщините на риалититата. В момента – готвачи, черешки, решавачи на най-сложни задачи за най-пробивните от посредствеността. Има още
Аман от песимизъм, братя българи! Зле сме били, нямало го положителният герой, накъде сме отивали… А той е тук, сред нас е, жив е! Все още…
Той никога не мърмори срещу властта, срещуОПГ-тата на ГЕРБ и коалицията, не заявява, че от коктейл сутрин най-боли главата.
Неговият кръгозор не е шаващ насам-натам по книгите, Европата, морала. Този кръгозор обхваща само гледната точка на правителството. Той не вярва на очите си в магазина пред етикетите с цените, а се прибира в къщи и слуша любимите министри как три часа нищо не казват. Има още
Нейде 68 – 69 година почнах да чета яростно в библиотеката. Не, не книги – тях вземах за дома, за четене с фенерчето.
Списания и вестници. И най-вече трите издания на БТА по онова време – “Паралели”/е, интересно си беше!/, “ЛИК”, “По света”.
Особено ме привличаше последното. И в него често срещах името, както и материали на един западногермански журналист – Гюнтер Валраф.
А по-сетне, вече в зряла възраст, ми попадна една дебеличка книга с жълти корици.
“Нежелателни репортажи” – Гюнтер Валраф, “Партиздат”, 1978 година.
Сетне се появиха “Никарагуа отблизо”, “На дъното”, поредицата за “Билд” и жълтата преса – “Разобличителят”, “Свидетели на обвинението”, “Справочник за БИЛД”.
В “Нежелателни репортажи” са събрани отделни негови разследвания по различни поводи.
Валраф събира информация за богати аристократи, описва родовите им мрежи, обхванали Бундесрепубликата.
Основата на разследванията му е в разминаванията “Вие там, горе, и ние тук, долу”.
Той сменя външен вид, статус, личността си и лично проверява какво става в най-болезнените точки на социалния и обществен живот.
Потресаващ е репортажът му за един приют, където се събират пропадналите хора на съвремеността – алкохолици, наркомани, бедняци, хора, забравили дори биографиите и имената си.
И до него е репортаж – инвентаризационен списък на имотите на богат плейбой, пилеещ парите по всички сладки кътчета из света.
Валраф стига дотам, че успява да се промъкне в психиатрията, представящ се за алкохолик и до такава степен убедително играе ролята си, че заблуждава и лекарите.
Подобни са трите книги за “Билд”. Мисля, че те са много, много полезни за разбиране на днешния жълт медиен поток.
На мен най-силно впечатление ми направи малката сценка. Седи си авторът, редакторът му мята снимка на полуголо момиче и иска двадесетина реда.
Ей така – изсмукани от пръстите, но съчетани с интереса на публиката към секса и воайорството.
Подобни днес виждаме къде ли не – част от „модерната“ джурналистика, създавана от преститутките.
Заслужава си четенето!
Ами дойде… И ще си замине с надеждата, че след него идва истинският петък. А после – два дни почивка…
Да, отдавна мисля, че каквото и да работи човек – занаятът му става форма на изтезание, скука и потисничество. Даже проститутките са уморени от труда си. Макар че, според младите поне, би трябвало да се кефят на работното си място…
И ето – сряда… Има още
Джордж Гордън Байрон: „Трудно сказать, какая форма правления хуже, до того все плохи. А демократическая – хуже всех, ибо что такое демократия (на деле), как не аристократия негодяев?“
Из книгата на Горбовски и Юлиан Семьонов „Закрытые страницы истории“:
„Когда случается так, что в одном лице совмещаются интеллект и власть, это, как утверждают некоторые, оказывается худшим из вариантов. Так считал, например, Герберт Уэллс. «За умного правителя, – писал он, – нации приходится расплачиваться еще дороже, чем за полнейшего тупицу». Има още
Омръзна ми тази мизерия, тази инфлация, тази безработица, този бандитизъм, тази корупция, тази бъркотия. Искам да се махна от това, да ида в страната на синята птица и сините видения…В света зад синия екран…
Ех, че живот ще бъде! Отиваш сутрин на работа, а на спирката обяви: „Срочно търсим… Обещаваме заплата…и премиални…и награди…” А мениджъри дърпат всеки минувач и канят във фирмата си, кълнат се в какви ли не работнически добавки, надбавки, прибавки. Има още
Тая седмица ще представя още едно книжно издание, за което консерваторите ще спорят книга ли е.
След атласа в понеделник, днес ще видите един албум. Живопис – от измислен свят, изобразен от съществуващ художник.
Създаден по романите на Тери Пратчет от големия художник Пол Кидби.
“Изкуството на Света на Диска” – сборник, “Вузев” и “Архонт”, 2005 година.
Не е скъпа – 24 лева. Това – сериозно, защото подобно илюстровано издание съвсем не е евтино.
Избрани илюстрации на Пол Кидби – с лека пародия на “Мона Лиза” на корицата. Усмихната.
Чудесни портрети на основните герои в романите на Пратчет – Патрицият /със свитите вежди, спокойното лице, с видимите невидими мисли, които се сплитат като змии зад него/, Градската стража, където са Сам Ваймс, командир, после лорд /със суровото лице, изсечено от камък, праволинейно и твърдо/, Ноби Нобс /с оригиналния си документ, доказващ, че е човек, тъй като никой не вярва на думите му/, сержант Колън /женен, май има и деца, но не е сигурен/, капитан Керът /ненормално високото джудже, за когото мнозина подозират, че е изчезналият наследник на престола, но той самият не се и замисля над това/, сержант Ангуа /истинска жена – върколак и човек в едно/, тролът Детитрус /ръбест и корав/…
Да, прекъсвам, че стана дълго изречението.
Но в албума са известни граждани – представители на Гилдията на убийците, на Къщата на смеха, на Гилдията на просяците /Дъртия Гнусен Рон и компания/, разбира се – постоянната градска тълпа, джуджетата /те са еднакви, макар да се делят по пол, обединява ги носенето на брада и оръжие/.
Виден герой е пътешественикът Двуцветко, приятел на още по-видния литературен герой Ринсуинд /най-некадърния магьосник на света/, интересна група са представителите на Невидимия университет /много харесвам библиотекаря – орангутан/.
Отделен интерес заслужава /и привлича!/ Смърт. Странен герой, страшен и симпатичен, любител на котките, както и слугата му Алберт. Плюс Сюзън – внучката на Смърт. Красиво момиче, което е щастие да обичаш и съдбоносна грешка да го реализираш.
В женската компания се вписват трите вещици – баба Вихронрав, Леля Ог, Маграт. Както и котаракът Грибо – един от любимите ми герои.
И, разбира се, племето на Нак Мак Фигъл – волният народец, което се появи в последния излязъл на български роман. Плюс Тифани – малката бъдеща вещица.
Да не пропусна най-любимият ми герой – Коен Варварина. Супергероят, който е над пенсионна възраст, но в духа на Дянков не иска пенсия, а с меч и инат си изкарва хляба. И виното.
Там са…
Не, не може да се опише всичко – трябва да се види. И се влезе в Света на Диска. Аз съм там отдавна…
Заслужава си четенето!
Старо е. Но вярно…
Разходи ме песът рано-рано. И видях, че и в заспалия град се появяват нови неща. От карталн характер. Например, магазин за някакви работи. Неопределен – и газирано, и алкохол, и ядки, и някакви закуски…
Разбрах, че е на мое момиче – 69 набор. И я попитах – не се ли бои да оставя нощем отпред три големи хладилни витрини? Щото и маалътъ е наблизо, и всякакви хора има – от злост, ама ще направят беля…
Каза, че не се бояла. Вериги сложили, камера…
Да видим…
После беше спокоен и тих ден. Каквито обичам. Да се въртя в бушуващ свят от мисли, идеи, приключения, проблеми само в книгите, които чета… Има още
И пак сме в разгара на абитуриентските балове. Които започнаха доста преди 24 май и ще завършат след получаването на дипломите. Имат нужда, нека празнуват – казват някои родители. За кога още? – питат други – Време е за кандидатстудентски изпити, а не за вечерни разтухи и дневни потушавания на стомашни пожари.
Трети са крайни. При днешната слободия, когато учениците са най-редовната публика в ресторанти, дискотеки, нощни заведения – какво означава балът? Защото навремето той беше нещо като подписан пътен лист за живота. За първи път официално се влизаше във вечерно заведение, пийваше се алкохол не скрит зад оградата, палеше се цигара извън клозета, а костюмът понякога се пазеше за сватбата. Има още
genek 