НАСАМ-НАТАМ

/Борис Кустодиев – „Пролет“/ю

 

Наложи се. Докторицата поиска да мина на обследвания, аз се съгласих. Е, поиска го преди месец и половина, аз сега се навих, ама по-добре късно, отколкото още по-късно…

По пътя станаха няколко интересни истории. Реално, истинско, нашенско – наречи го размисли, наречи го бележки…

Записах ги. И довърших интересен разказ на фантастична основа. 10 000 знака! Хубаво стана…

Правех крем супа от гъби / сварих ги, сварих и един картоф наситнен, пасирах част от гъбите с картофа, та стана гъст крем, после добавих другите гъби и малко подправки/, когато погрешно оставих телевизора на Канал 3. И попаднах на обсъждане в НС. Най-напред чух някакъв дебил /което показва от коя парламентарна група е/ да отхвърля закон за старите хора с аргумент, че няма защо да се дават привилегии, всички възрасти са в трудно положение. Само че – млад човек на 30 или 40, на 50 години, МОЖЕ да се оправи сам /ако не е инвалид, естествено, за болните хора не говоря!/. Но тоя над 65… Особено, ако е инвалид или просто болен. Щото след 60, ако се събудиш сутрин и нищо не те боли – значи си умрял…

ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВО ТРЯБВА НЕПРЕКЪСНАТО ДА РАБОТИ

Така би се изразил един робовладелец от времето на Спартак. Така заявяват сега „бизнесмените“ и политиканите. Та спряха възможен закон в помощ на старите хора…Откровено несъвременно, антихуманно и далечно от християнската цивилизация действие. По една проста причина – в „аргументите“ на депутатите присъстваха понятия като “човешко същество” и “работа”, няма “човек”.

Грубо, обидно определение за съвременния човек – същество. Синантроп, питекантроп, холитроп…И днешното същество. Е, можеше да каже и “твар”. Или “говорящо оръдие на труда”.

Наглостта на хомункулусите от “новия елит” е позната.

А аз просто не приемам аргументи, че в природата няма понятие “пенсия”. Та затова не бивало да има и при нас. Ние добичета ли сме? Човекът е част от природата, но…МИСЛЕЩА част. Тоест – не само законът на джунглата важи за него. А и тези на хуманизма, на цивилизацията, на морала.

Но да видим друго.

МОЯТА

– Дай едно…Та викате – жени, виагра, женитба! То, ако женитбата беше хубаво нещо – и Господ щеше да е женен. А не да хойка по разни бивши деви Марии.

Не, не се оплаквам – жена ми е хубава, умна, работна. Ех, да беше и чужда – цена нямаше да има. Шие, глади, кърпи – направо не личи, че е работила. И е за пример. Онзи ден големият син вика: „Тате, бракът щастие ли е?“, аз му отговарям: „Питай майка си – тя улучи“.

Вярно, не е височка като манекенка, дребничка е – но нали от всички злини избираме най-малките. Обаче, забравих друго. Всички жени са еднакво проклети, но в дребните проклетията е концентрирана.

„НЯМА ОРХИДЕИ ЗА МИС БЛАНДИШ“

Идеята на пловдивските издатели от „Хр.Г.Данов” за поредица „черни” романи беше много хубава. И печеливша.

Едно – на пари, второ – на читателите. Които се запознаваха /често за пръв път/ с един доскоро смятан за третокачествен, вреден за социализма и културата жанр.

Спомням си как бях поразен от днешната книга – а бях на 30 години и имах доста опит с книгите, че и бях /и съм!/ любител на доброто криминале.

Аз харесвам Сименон, Семьонов, Райнов…Все автори, при които има някакво възмездие за грешниците.

И изведнъж се появява поредица, в която Доброто често не побеждава, а Злото понякога тържествува.

Както става тук…

„Няма орхидеи за мис Бландиш” – Джеймс Хадли Чейс, „Хр.Г. Данов”, 1983 година.

Чейс е истински последовател на големите двама – Хамет и Чандлър. Реалист, песимист, отразяващ черните страни на живота, не търсещ някакво поучение или възпитание.

Историята в романа е жестока.

Мис Бландиш – богата разглезена хубавица, е отвлечена. Спътникът й – подобен на нея повърхностен младеж, е застрелян. А тя е изнасилена от главатаря на бандата – слабоумен, безмилостен садист.

Начело на бандата е майка му – коравосърдечна и алчна жена.

А мис Бландиш е издирвана от детектива Фенър – също праволинеен, хищен, безсърдечен.

Парите и само парите са водещи всички герои…

Хепиенд няма. Няма и как да се измисли. В реалния свят реалността не е нито щастлива, нито нещастна. Тя е факт…

А книгата е хубава. Едно от най-добрите произведения на Чейс и своеобразен еталон в жанра.

Заслужава си четенето!