25 май… След празника, ама не е почивен ден. Освен за учениците. Но за тях всеки ден е почти почивен вече.
Всъщност, днес хората работят. Почивен ден ще е утре, съботата. А работа у нас има за целия китайски народ. Виж, пари за заплащане има като за Лихтенщайн…
Вчера за мен беше малка драма, да не кажа трагедия. За първ път от 60 години – а може и повече, не бях на манифестацията! За пръв път… Има още
Честит 25 май на политиците, чиновниците и цялото общество! То си е за честитене – отмина трудният ден на просветата и културата. Денят, който изисква от всички нас да се правим на празнуващи, да споменаваме с добро учителите, радетелите за знание и съзнание, държавата дори с грамоти да ги награждава. Един ден, в който – ако ги няма абитуриентските поводи за напиване и отрупаната маса – щеше да има време за по-важни неща.
Защото този празник на даскалята и разните културни деятели отнема възможността на политиците да провеждат редовната си предизборна пропаганда, започнала едва преди две години. Не, че те не успяват – поводът е благодатен, кой го изпуска? И се сипят политически честитки, осеяни със стафидките на обещанията. Говорят кандидатите за народно доверие колко обичат просветата, разказват как влюбено слушат музиката на Златю Бояджиев и се опиват от картините на Владигеров, какви порои от компютри и материални подобрения ще последват избирането им за нещо си. Пък за културата – дума да няма – туристически пътеки ще прокарат, лотарии ще проведат, заплатите ще вдигнат. Има още
Развива се нелепият наглосакски фарс със Скрипалите.
Ето я…
И…
Гледайте внимателно. Тя не вперва очи в камерата – гледа нейде надясно. Където – предполагам! – е текстът, от който чете. Има още
Миро зърна отворения прозорец преди седмица. На шестия етаж, почти под корниза на покрива, гостоприемно отворен. Даже мрежа срещу комарите нямаше.
Тая седмица беше тежка за Миро. Едно, че едва намери работа за два дни в малко ресторантче, второ, че последните му пари изтичаха като дъждовна вода в плаващите пясъци на желанията на Нели. По закона на световната гадост точно в сряда беше рожденият й ден и се наложи да потърси заем от вуйчо си. Поне за малък подарък, както отбеляза Нели, любувайки се на златната верижка с малко медальонче. И на Миро му стана някак си студено…
С нея се познаваха от месец. Нели беше красавицата на курса и често на лекции я докарваха я с „Ауди“, я с „Порше“. А веднъж дори лимузина едва зави и влезе в двора на частния ВУЗ. Чичкото-паричко изчака шофьорът да му отвори вратата, после сам заобиколи колата и галантно хвана дръжката от другата страна. Че и ръка целуна на младото момиче – с типичното селяндурско млящене, което допълнително раздразни младежа. Има още
Преди тридесетина години взехме с брат ми да делим книгите. Трудна работа – все хубави, тогава бяха само някъде около 2 000, не ти се оставя никоя.
Да кажа само, че после 34 кашона с книги пратих по влака – как съм се решил, не знам. Но всичко беше наред.
Та имаше сред тия книги всякакви. И стотина, които си знаехме от малки. И бяхме чели доста пъти – ей така, като любима манджа, която ти се прияжда и опитваш.
Сред тях имаше всякакви по вид и жанр. Най-често приключенски.
Та при дележа всичко мина нормално, по братски. Ама все ми беше съвестно, че някой книги дойдоха с мен, а ми беше мъчно, че други останаха там. Поради което доста години издирвам колекцията си.
И ето – видях едно заглавие, което брат ми харесваше, но замени с “Искам да живея” – друга книга от поредицата.
“Неуловимият ескадрон” – Б. Краевски, Ю. Лиманов – ДВИ, “Библиотека “Военни приключения”, 1961 година.
Знам, знам – подобни книги съветската литература бълваше на конвейр.
Идеологически подковани, нашите добри, белите лоши, ура, другари…
Да, но сред тези книги имаше наистина хубави – като тези на Брянцев, Тушкан, братя Вайнери и т.н.
Имаше и добри, написани по всички правила на жанра, леко идеологизирани /че как иначе?/, но отговарящи на литературните правила творби.
Като този роман.
Сюжетът е простичък.
Белите чакат брониран влак, червените изпращат ескадрон, който да проникне в тила на белите и унищожи влака.
Успяват, естествено.
Има подвизи, има конфликти, има доста схематични герои – все пак, колективният образ е над всичко.
Обаче, тук има и малко по-различен поглед върху сънитията. Белите са обрисувани като оригинални, нещамповани фигурки. Червените – е, не дотам, но също имат различни от “класическите” герои.
Има любов, има приключения, преобличания, забавни случки и събития.
Накрая командирът на ескадрона загива – нещо, съвсем противоречащо и на социалистически, и на капиталистическия хепиенд.
А романът остава с отворен финал – войната продължава.
Да, не сме се замисляли, че гражданската война е най-гадната война – братя срещу братя. И в нея подвизи няма – биеш се срещу народа си. Несъгласен с теб, но народ.
Обаче – и сега, като четох пак романа, не усетих “Ако врагът не се предава…”
А се и посмях. На доста места се смях. Споменавам само една история – звучи като виц, много е поучителна.
Имало някакъв генерал по време на Първата световна. Грубиян. Пращат при него офицер – леко заекващ. Генералът се възмутил: “Не можаха ли да ми изпратят някой свестен?”. Офицерът казал: “Свестните ги изпратиха при свестните, а мен при Вас…”
Е, намерих още една бройка от романа. И ще го изпратя на брат ми. Остарял е той /само с две години по-малък от мен/, ама спомените…
Заслужава си четенето!
genek 