ДАЛЕЧНИЯТ ПЪРВИ БРАТОВЧЕД

Един и половина по обяд. Градът е опразнен. По улиците няма жива душа. Освен такива като мен – принудени да бродят в жегата…

А, и трима там, дето задушевно беседват. Заобикалям ги и…

„Ей, господине…“

И как можах в празен град да се натъкна баш на него…

Далечният ми първи братовчед. Първи – защото майка му е сестра на баща ми. Далечен – просто, освен документите, нищо друго не ни свързва…

Провинциален политикан, полуграмотен, с елементарно мислене, за щастие без политически късмет, че иначе щеше да е обогатил политзоофауната с още един ярък пример на сиво мислене, мазнотия, слугинско послушание…

А какъв свестен баща имаше… Официално, вуйчо не ми е кръвен роднина. Но предпочитах да беше…

На времето бил лидер на местната организация на Гемето. Закарали го в Белене. После си имал проблеми с властта, но ние по-късно го разбрахме…

Та синът му – по-малън от нас, растеше спокойно, при всички условия за развитие. За което трябват и други неща – предразположение към умствен труд, работа, интерес…

Нямаше ги. И ги няма…

Избута средно с помощта на старателната си сестра и ученолюбивия си братовчед – брат ми. Не го приеха никъде. Та се наложи майка ми да ходи в Джебел. Там леля ми – отдавна отседнала в града, раздвижи връзките си, обявиха го за нужен бъдещ кадър и го уредиха в полувисшия в Кърджали. С много зор го избута и го нагласиха при мамата си в града ни…

Майка му след 89-а пробваше да го изкара репресиран от властта – макар това да беши свършила природата. А брат ми се смееше. „Абе, ако не са го приемали заради вуйчо, що сестра му завърши ХТИ-то и нормално си работи? Защо нея не са репресирали?“…

Ама нали трябва актив… И… Нищо… Пак си е някаква мъглява фигура в местното полит блато. И се изживява като фактор. Сипе имена, разправя в захлас с кого ял и пил, какви похвали за устроеното ешмедеме получил…

„Ти още ли пишеш?“ – „Пиша“ – „Аз нищо не съм ти чел…“ – „Нямаше някоя книга аванта?“ – „Не ти харесвам книгите“ – „Ама ти си ги виждал? Не ги отваряй, създават проблеми, че те и карат да мислиш – вредно е“…

Жена му – която добре си го познава, се подсмихва на точните ми тушета, ама при него да иронизираш… Полза няма. Щото не схваща гаргарата…

Обаче, с апломб ми разтяга локуми за лошите комунисти, дето всеки ден ги бори. „Прав си – викам – да не беше оная ти комунистка леля ти… Колко щастлив щеше да си. Ми те натовари с дипломка и претенции…“

Абе, издържах го половин час. И бързо се втурнах нъм далечна фигура, извинявайки се, че имам среща с напълно непознатия ми…