ЕЛЕНСКИ ХАЙВЕР

Свързано изображение

Така пишеше в менюто, това си поръчах от любопитство. По-логично, все пак, от поръчката на снаха ми – жената на брата, която поиска цаца. Към бирата, разбира се.

Предположих, че елените хвърлят хайвера си около вировете, дето се въди тая цаца. И еленчани берат реколтата от планината, та я поднасят на гостите.

Еленският хайвер се оказа смесица от сирена, доста солена, но пък вкусна със студената биричка. А опитвах всичко това в една еленска нива – заведение на открито в центъра на Елена. Там жънат еленчани, сега им е основен жътварски сезон. Е, и през другите сезони яката работят по тия свои ниви – заведенията, хотелите, къщите за гости. Които са много – една до друга, синорите едва се различават.

За Елена…

Обади се братовчедът с предложение да се съберем. По тая линия – майчината, имам четири братовчеди. Първи. Отделно десетина втори, пък третите нямам представа колко са. Нивите отдавна са разделени, някои продадени, спорове и кавги нямаме – що да не се видим? Поддържаме добри връзки, срещаме се, звъним си, ако се наложи – помагаме си. Последната среща беше на сватбата на пременника – сина на Пеци. И през цялото време сме на „батко“, „како“, а за отдавна заминалия си дедо Пенчо говорим с познатото „тато“…

Петък, събота, неделя – готово. Взех билетите, сетих се, че от Търново може да ме прибере брат ми, ако не – братовчедите, все от там трябва да минат. Или може да минат.

Аз книжка нямам – както викам, разрешително за лов на пешеходци. Та затова разчитам на други. В случая брат ми не само ме закара до Елена, ами и после помогна.

То затова – брат брата не храни, ама горко му, който го няма…

Всичко наред, жената намери заместник, за всеки случай приготвихме лаптопа в багажа и в четвъртък вечер – хоппа, Боко решил да отиде в курорта по-рано, свои сметки имал. Та се налагало журналистите също да променят планове.

И аз тръгнах в петък заранта сам. Като селски чорбаджия едно време, дето вози на единия файтон шапката си, на другия бастуна, той в третия. Само дето аз бях на две места. Просто промените станаха внезапно, пък отде да знаем, че можело до полунощ да върнем единия билет, та даже на заранта да го направим…

Карай! Седемнадесет лева изгоряха… Добре, че не бяха за свещи…Плюс тридесет лева за двойната стая.

Автобусът нормален, пътуването нормално, племенникът ме прибра от автогарата. Щото в Търново на старата автогара /служих малко във Военното училище, в центъра дето беше/ спирали едни маршрути, пък за региона – от друго място. Демек, пристигаш от Варна или София и тръгваш да търсиш автогарата за Елена. Пътникът е свебоден човек, време има бол, що да не се шматка ей така… Таман и града да разгледа…

То умници има и в града, дето съм. Автобуси спират пред поликлиниката, после тръгваш за Балчик от автогарата. А други автобуси има навред. Свободен пазар, частна собственост, всяка фирма прилага свои правила…

Все пак, не мога да отрека, че тия си свършиха работата перфектно. И на отиване, и на връщане, а и в събота – жена ми тогава дойде, пак карали нормално – овреме пристигат, тихо, кротко, претенции към пътниците нямаше, а и пътниците няма за какво да недоволстват…

Седалките меки, с колани. Аз бях единственият, който сложи колана. На връщане и аз не бях. А би трябвало – не толкова заради закона, колкото за собствената безопасност…

В Търново, казах, племенникът ме закара в апартамента си. После дойде и брат ми със снахата. Прехвърлих се, заминахме.

Елена…

Ей, хора – бил съм там, бил съм и другаде. Не искам да обиждам еленчани, но не виждам голяма разлика между града и Трявна, Тетевен, Дряново… Възрожденски селища, с много нова история, културно-просветни центрове, важни опори на българския дух…

Някога. За днес не мога нищо да твърдя – не можах /специално сега/ да се срещна с еленчани…

Не, не – хората в града си бяха на мястото. Но аз се срещах най-вече със сервитьори, продавачи, камериерки, екскурзоводи.

А те са служебни лица. Като нормални еленчани са сигурно след работно време, обаче за това нямаше кога.

Е, срещнах двамина – един дядо /дори за мен!/, жена му. Има в Елена съчетание от пет къщи, издигнати от баща за петимата му синове. С общ покрив и без прегради на тавана. Да им напомня за рода и братството. Разсукановата къща.

Само дето отпред на едната сложили табела „За продан“/ на инглиш – такива купувачи явно очакват!/.

Мислил бащата за синовете си, сигурно и за внуците. Ама за праправнуците не се сетил, че може родовото да отстъпи, смачкано от пазарно-демократичното.

Съседната къща беше обикновен планински красически дом. Струпали дърва, жената ги прибираше, дядото седеше на пейката. От пръв поглед се виждаше – болен човек, едва се крепи. Излязъл, за да дава кураж и стимул. Ако тръгне да пренася – него ще носят…

Разменихме някоя дума, обсъдихме хората, хорското, рода и капитализма днес.

Даже имената си не казахме. Другото беше достатъчно…

А, и в музея екскурзоводката излезе от границите на служебното. Поприказвахме си – нали, все пак, едната ми диплома е историческа. Тя пък била икономистка. „Ами – викам – няма такава наука. Както и социология, политология и тем подобни измислици на учЕните…“

Но си поприказвахме за историята, за изучаването й в училище /всеки има деца и някои се вълнуват от живота им/. Попита за името ми, зарадва ме с едно: „А, ама аз съм чела от вас…“

Но за музея – после…

Настанихме се в хубав хотел в центъра с грозно съчетание в името. „Елени палас“… Елени – красота, планина, свобода… И чуждицата „палас“ – грозна кръпка. Да звучи „модерно“. То и други подобни зърнах – отвратителни каши от чист роден език и някакви чужди изгъзици. Обаче… Ама по европейски да е! А вече и „по американски“, както обичал да добавя хаджи Смион. Оня, Вазовия четвърт ЕнтелЕгент…

Хотелът хубав, но някакъв „дизайнер“ ръцете си оставил. Предполагам под дизайнер се е криел педераст. Щото така им викат – тоя дизайнер ли е или нормален педал…

За да е по-интересно, развалил равния под – с изкуствени издигания и спускания. А в стаите се развихрил. Тая 104, дето бяхме – почти нормална. Ама Пеци беше в съседната – леглото върху подиум, най-малко 70 сантима пад пода, отстрани стълбичка. Представете си нощем – след три ракии, бутилка вино и няколко бири, как полуспящ човек отива да отлее в тоалетната… Направо се чудя как нямало претрепали се. Или са оцелявали, защото Господ се грижи за пияните…

Пристигнаха очакваните. Пеци с началничката си, водеща се официално негова жена, брат ми със снахата, кака Иглика – тя е по… Малей, щях да напиша по-дърта, ама после… Каквато е лимонка без предпазител… И Сашо, дошъл от Испания по случая. Брат му Ивайло не можа да дойде – кампания, чорбаджията не го пуска. Явно ценен кадър – но ще се разбере при плащането…

Малка, сплотена групичка…

И вечерта – след обиколка из града, събрахме се в салона на ресторанта. Те два салона, но ние избрахме празния. И в механата, рече кака, отишла на разузнаване, имало малко хора. /Кака си е кнеженка, а за кнеженките разузнаването е основа на живота, клюката е сочната подправка на битието/

Сашо имаше рожден ден. Не казвам кой поред, ама той си е най-младия от нас и ще се пенсионира след много, много години. Но отсега си търси къща нейде в планинско село. Имотите в родния град прехвърлил вече на децата си, смята и апартамента в Испания да продаде – само да стигне до пенсия. Дано… Щото аз стигнах и не бих се върнал отново да работя – за слава, за чорбаджията, за заплата. Която е дребно нещо, ама нали трябва да се радваме и на дребните неща /то и жена ми е дребничка!/…

Та заехме фактически салона, направхме щедра поръчка, вдигнахме чаши за срещата най-напред. Приветственото слово беше поверено на мен – хем най-дърт от мъжката част, хем професионално изкривен в тая насока. Цитирам го по бележките:

„Здравейте, скъпи братовчеди! Брат ми! И ти, како…

Чудех се къде в групата да те сложа – мъжката част е ясна, женската гарнитура също, ти… А и не знам как да говоря за една тридесетгодишна жена, която се представя на четиридесет, макар всички да знаят, че е на петдесет, но фактически е над шейсетте…

Написах си словото, за да не затруднявам когото трябва със записи. Днес е специално демократично време – службите за сигурност следят за спазване правата на човека чрез следене на същия този човек…

Но по реда. Започваме, както винаги, с междуличностното положение. Живеем в нов свят – диктатура на демокрацията. И се научихме да го живеем – станахме чувствителни като клозетни седалки. Във време, когато църквата е отделена от държавата, а държавата е отделена от просвета, култура, здравеопазване, от гражданите си. Само събира данъци, събират налози… А кой ли изважда? И дели?

Толкова дълго сме над пропастта, че го считаме за роден край…

В магазините има всичко, няма желание в портмонето. Преди толкова стоки не сме виждали, а сега виждаме… И може всичко – например, в саламджийницата правят от мухата слон…

Само дето… Абе, имаме еднопосочен джоб… Изобщо -не му се вижда краят, камо ли да свържем двата края… Интересно  време – днес нямаш пари, утре си с хиляда лева вътре…

Сега може всичко, но не от всички…

И лозунгът вече е – Стига духовност, дайте материя…

Около нас е шумно. Всеки ден зяпаме телевизионни игри за най-развитите между слабоумните… Интелектуалната стесненост се разширява… За колко много хора вече можем да определим точно – безгранично ограничен…

Изобщо – време на мисленето. Мислене в рамките на възможностите…

Това ли е обществото, от което – казват – нищо по-   добро не е измислено?

За мен – какво да кажа? Живея природосъобразно – уча се от котката… 20 часа сън, хапване по всяко време и всякакъв повод, мъркане под тежката ръка на стопанката…

Неясна зодия съм. Пийна биричка – Водолей, после в огледалото – Близнаци, зажених се – Телец, ожених се – Козирог…

Преди месец посетих психиатър. Лекарят вече се оправя…

Късно разбрах правилата на новия морал. Трябва да се живее така, че първата половина на живота ти да те хранят родителите, а втората – децата…

А средата ми… Учеха ни, че човек се състои две трети от вода, но някои днес са само спирачна течност… Хора, за които можем да кажем – чел през живота си три книги – буквар, втората и една синичка…

Столетия човечеството мислело и разсъждавало върху живота. Появил се Интернет и вече никой няма време да мисли и разсъждава…

Позабравих и мачовете. Разбрах – да се кефиш, че някой е вкарал гол някому във футбола е като да се кефиш на същата ситуация в групов секс…

Така е. Едно време телевизиите поддържаха духа, сега след полунощ крепят друго…

Ако пък много се замислиш… И си помогнеш с течен стимулатор… Огледалото сутрин показва ужаси… Глава като изтръпнал крак…

Обобщено, според сезона, се чувствам като диня – коремът расте, дръжката изсъхва…

Абе… Суперстар в суперстаро…

А наоколо всичко си тече. Сапунени сериали ни заливат – става хлъзгаво… Сериали, даващи възможност за малко да не живеем тук…

Пазарна демокрация… Пазарно-парични отношения има и при съпружеската любов.

Истинската жена я украсява всичко – и златните колиета, и скъпоценните обеци, и пластичната операция… А, за да дава мъжът повече пари на жена си, е нужно тя навреме да се разведе…

Обаче, засега ни търпят. Защото жените не обичат пияните, но пък как пияните обичат жените…

Аз сравнявам мъжете с кучетата, а жените с котките. Кучето служи на господаря си, спи, където му кажат – най-вече пред вратата и в краката, яде, каквото му подхвърлят. Котките смятат, че са господарки в къщата, избират си най-хубавите места, изкарват прехраната с едното мъркане и вирват опашка, когато ги погалят…

Жените са способни на всичко…Мъжете на всичко останало…

От житейския си опит – красив и вкусен като лимон, знаем – когато мъж и жена се оженят, те стават една личност. Мъките започват, когато се опитат да определят кой от тях е тази личност…

Макар и късно, ще подаря една малка хитринка – мъжът е доволен, когато жена му е сготвила вкусно, а не когато говори латински…

Много ергени мечтаят за красива, умна, добра жена. Много женени мъже мечтаят за същото… Животът на човек се дава веднъж, щастливият брак – по-рядко…

Жените възпитават с метода на камшика и захарчето. Който, впрочем, при мен не действа. Аз съм мазохист-диабетик…

Но идва и нашето време, момчета! Статистиката показва, че на всеки мъж след 75 години се падат седем жени.

За съжаление е късно…

Накрая – оптимистично. Живеем с един крак стъпили в мрачното минало, с другия в светлото бъдеще, а по средата е страшното настояще…

Има светлина в края на тунела. Обаче, той не свършва…

Разчитайте на приказките. Ако уловите и  метнете златната рибка на тигана, количеството на желанията се увеличава…

Никога не можеш да си толкова щастлив с пари, колкото си нещастен без тях…

Животът е тъжен, пенсията е смешна…

Така е. Всички искат да прекарат добре времето, но времето лесно не се прекарва…

Финален оптимизъм. Доброто винаги побеждава злото. Значи, който победи – той е доброто…“

И продължихме с празника. На Сашо подарихме нещо – не казвам какво, ама според мен трябваше да са вълнени чорапи и дълги ватени гащи. По годините.

Добре, че другите не ме послушаха…

Няма да преразказвам вечерта. Изобщо – тия дни имаше много, много разговори. Директни, очи в очи. Щото по телефона все време няма, а и пари струва.

Но на обяд преди това – когато поръчах еленския хайвер, си говорихме, вечерта също, на другия ден, че и в неделята…

Късно легнахме. Аз – пръв. Занесе ми се нещо главата /а пих само една бира, и на обяд една, де/, усетих, че не трябва да оставам и отидох да си легна. Като най-дърт…

Не помня как съм спал. Без сън – а аз често сънувам, фантазията ми е хептен разхлопано дюшеме, и подсъзнателно, да не говоря за съзнанието, все нещо се омешва вътре.

На другия ден отидохме с брат ми да приберем жена ми. Служебно заета в петъка – никаква възможност да се откачи. Обаче, все пак пристигна. В страхотна синя рокля – тип камбанка, от 60-те години. Малко над коленете. Подсказваща прекрасните крака. С великолепно запазена фигура – млада и стройна. Изобщо – като включи чаровната си усмивка /все по-рядко!/, връща ме назад във времето. Аз остарявам, пък тя…

В музея плащането беше разделно – за пенсионери и за нормални посетители. Аз поръчах: „За пенсионер и младата му жена“. Изгледаха ме всички там. Най-вече, защото не лъжех – така си изглеждаме. Жена ми после вика: „Стига си се мазнил, виждала съм се в огледалото“, аз й отговорих: „Твоето огледало са моите очи“. И сам си се възхитих – великолепна формулировка, повече от афоризъм…

Минахме доста пъти покрай паметник в центъра – фигура на мома, май оная фамозна Елена, на чието име е кръстен – казват! – града. Била млада булка, разбойници срещнали нея и възлюбеният й Самуил, посекли го. Тя се съпротивлявала, та и нея убили. Но градът – на нейно име. А горкият й Самуил? Остава безименен, в сянката на жена си. Доста модерно виждане са имали кръстниците на селището…

Както и за е, отидох напред.

Върнахме се в Елена в съботата, значи. А пътят от и до Търново е гаден – на остри завои, всеки момент очаквах някой идиот да изхвърчи, срязвайки завоя, право в нас. За щастие, него ден пътуваха само свестни хора, та нямаше произшествия.

Компанията ни очакваше. Най-напред тръгнахме по музеите. Няма да ги описвам. Интересно, много интересно е. Хем старата църква, хем хана, хем прословутата даскалоливница, хем Разсукановата къща, хем къщата на Иларион Макариополски, разбира се – Часовниковата кула.

Хапнахме сладолед – продаваше го една рускиня, впрочем. Намерила късмета си в Елена, май…

Вечерта бяхме в механата. Изобщо – не ходихме два пъти в едно заведение през тия три дни. Опознавахме града по тая линия усърдно. Само втората нощ брат ми, Пеци и Сашо като заседнаха отново в хотелския ресторант… Абе, повторението е майка на знанието. А те са много ученолюбиви в тая насока…

В механата имаше оркестър и певици. Че като скочиха едни моми, заиграха хора. Оказаха се от ансамбъл „Росна китка“ – Сливен. Професионалистки в  прекрасна област. Направо изнесоха програмата на заведението за тая вечер…

А на другата заран – неделя, ама жътва по туристически е – минахме по магазините, взех си месни специалитети /за мен и за малкия син/, мед, козе сирене. Има и другаде – обаче, искахме да усетим още веднъж вкуса на планината. Поне за месищата – запомнящ се е…

Пък на закуска се изтърси племенникът. На спортен велосипед. Той яката тренира – за себе си. От Търново до Елена. Нищо сложно за него – ходил е и до Бяла Слатина и обратно.

Таман имаше за закуска вкусни мекици. Свеж утринен въздух, мекици, сиренце, чай… Какво още му искаш…

И после раздялата. Обратно по пътищата.

Върнахме се. Синът чакаше с нетърпение да ни предаде кучето и да офейка с бебетата. Прекарали добре, докато ни няма. Малките отворили една 10-литрова бутилка с вода, излели я на пътеката и весело джапали в локвата, когато родтелите ги усетили. Плюс още куп бели – нормално…

Викам на жена ми: „Ей, все едно седмица съм си почивал“, а тя – „Аз пък месец“. А хем дойде само за два дни…

Изобщо – намерите ли време, скрийте се от ламята на цивилизацията нейде далеч. Да няма хотели и кръчми, търговци и телевизия, интернета изключете, а телефона най-добре оставете у дома…

Накратко – там, където и свинската чума не може да стигне. Камо ли днешният ден…

Приятен отдих!

 

 

 

2 коментара за “ЕЛЕНСКИ ХАЙВЕР

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s