ПИТИЕТО НА ЗАБРАВАТА

Резултат с изображение за вещица пред къщата й

Светкавицата дрънна в земята напреде. Точно между краката му. Малко по-високо и трябваше да разказвам с „й“. Но и този път му се размина. Което нито го успокои, нито разтревожи. Отдалеч се виждаше, че му е все тая…

Жената в черно вдигна отново ръка.

–     Спри! Или следващата ще е в главата ти…

Онзи примирено каза:

–     Е, все е файда…

Но все пак спря. Остави настрани голямата тояга, с която си помагаше по дългия път в дебрите на Страшната планина, разпери ръце и добави:

–     Явно съм те намерил най-после…

Жената се вгледа в лицето му – без да отпуска ръка, в която нещо шипеше и подмяташе бледи пламъчета. После я свали. Цялата поза на човека, отпуснатата му фигура, смачкана физиономия, самоотвержено безразличното към прекрасния и ужасен свят наоколо поведение, говореше за тяло, водено от духа на самоубиец. Самоубиец, вече отрекъл се от реалността, но инстинктивно следващ предначертаната си Голгота…

  • Ти си Каравиченицата, нали? – промълви новодошлият.

Жената кимна, изпод забрадката й се показаха няколко змии, вдигнаха нагоре глави, изсъскаха заплашително и пак се свиха в прическата й. Подпреният на оградата скелет тракна с кокали, метна черепа си по прелитащата сова, не я улучи, но все пак й се закани с костелив юмрук. Два черни гарвана извиха спирала из лекия планински въздух и огледаха отвисоко пътеката надолу. От там им помаха с клони черният храст, посаден именно като страж. Щом той беше пропуснал дошлия, щом не беше усетил враждебни мисли в него – значи нямаше опасност. Пореден молител…

Макар човекът да имаше вид на желаещ последно избавление…

–     Влез – каза вещицата и изкатери стъпалата по подвижната стълба.

Човекът малко страхливо погледна към двата кокоши крака, можещи всеки момент да изритат паянтовите дъски и да го приковат с остри нокти към пищната зелена поляна. После се сети за какво е дошъл и смело се изкатери подире й.

Вътре обстановката беше нормална. Нормална като за бърлога на вещица. Висящи по стените китки треви, куп ябълки в една тава, тенджера, в която бълбукаше странна смес, буен огън, притихнал веднага под заканителния показалец, насочен право в танца му.

–     Правя сладко – рече вещицата – А после ме чака почистване, пък метлата баш тая заран взе нещо да се дави, та ще трябва да омагьосам лисицата и няколко заека да оберат прахоляка с кожухчетата…

–     А мечката защо идваше подире ми? – Попита човекът.

–     А, тя има друга задача. И вече е тръгнала. Гъбки трябва да събере, че нещо ми се прияде чорбица… Остави това, ами казвай защо идваш тук? Не ти ли е мил животецът?

–     Не! – каза рязко човекът – Идвам с една молба при теб. Пък, ако не можеш я изпълни – вари ме, печи ме, все ще е по-добро, отколкото да се прибирам…

–     Пак ли нещастна любов? – въздъхна тя. И се сети колко такива е изживявала през младия си – едва тристагодишен живот. Но поне знаеше какво да прави с глупаците, пренебрегнали чувствата й. Харесваха й, та затова ги беше подредила долу, при разклонението на пътя. Седемнадесет съсухрени мумии – пазачи на дома и невинността й…

–     Нещастна…

–     Тя те напусна? Не те желае? Отиде при друг?

Човекът въздъхна.

–     По-зле… Оженихме се. И вече четиридесет години трябва да сме щастливи…

–     И?

–     Трябва. Но не сме… Все иска, иска, иска… Това не й харесва, онова не й допада, защо за оня не се е омъжила, защо на другия не е пристанала…

–     А ти?

–     Ами аз съм съгласен. Защо не се е омъжила за оня, защо не е пристанала на другия… Съчувствам й. И ми се иска, отдавна ми се иска, да го беше направила…

Вещицата извади лулата и я запали. Макар от век вече да беше спряла пушенето. За да не вреди на кожата…

–     И сега какво искаш?

–     Обеща със светкавицата да ме удариш – напомни той – А може и да ме изядеш. Няма да се съпротивлявам. Карай…

–     Хм… – вещицата го изгледа с интерес – Да те изям… Ама съм на диета. И на фитнес ходя всеки ден, лека атлетика при сърната тренирам, борба с дракона…

–     Тогава – дай ми питие за забрава. Да я забравя, да се изгубя нейде, да започна нов живот…

–     Чакай! – каза вещицата – Чакай… То не става така… Първо, трябва да ме убедиш, че ти е нужна забрава. Опиши ми жена си…

И той започна. От първата среща. После сватбата, излюпването от прекрасната пеперуда на змията. Разказа за живота им, сам се наруга за грешките и особено за онова „Да!“ пред отчето…

Вещицата слушаше, слушаше, слушаше. На два пъти изтръсква лулата, на три пъти я пълни. По едно време извади шишенце с мътна течност, изплакна уста, отсипа му малко в глинена чашка.

Накрая вдигна ръка и каза уморено:

–     Достатъчно… Разбрах… Ще ти дам от питието за забрава… И дано си – ако не щастлив, поне успокоен после.

Извади още една чашка и сипа зеленикавата отвара в двете съдинки.

–     И двете ли да изпия? – попита плахо той.

–     Не… Едната е за теб. Другата е за мен. Дано успея да забравя жена ти. Щото с моята нежна и тънка душа лошо й се пише, ако пак се сетя за нея…

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s