ЗВЯРЪТ

Върколакът усещаше, че наближава пълнолунието. Гърбът го сърбеше, ноктите го приканваха да ги забие нейде – най-добре в живо, треперещо месо, зъбите често и неконтролирано щръкваха. А лицето му на моменти заприличваше на току-що ремонтираната фасада на модна певачка, артистка, плеймейтка или каквато там проститутка се пада.

Но той се сдържаше. Рано беше, рано…

Пък му харесваше живота в този град. Зелени паркове – където под лунна светлина можеше да се гони и развлича с красиви породисти кучки от човешкия вид, чиста хубава река, прозрачно синьо небе, навред спокойствие, спокойствие, спокойствие…

Даже си взе котка. Е, вярно – отначало настръхваше насреща му, но  разбрала, че той и само той носи яденето, гали й коремчето, отстъпва най-хубавите места в апартамента, тя започна да се умилква и вирва опашка при вида му. Като всяка жена…

Но пълнолунието наближаваше. И той, макар да се сдържаше, излизаше повякога навън. Една вечер се сблъска с тях…

Четирима, с разкривени бейсболки, насочени в разни страни, в размърляни анцузи, с кръвясали очи. Тъкмо бяха притиснали до едно дърво младо момиче. То, разбира се, крещеше. И минувачите, естествено, се правеха, че не виждат и не чуват.

Което не е в законите на върколаците. Вълкът трябва всичко да вижда, всичко да чува, а най-вече да усеща…

С две думи – попиля ги. Постара се само да не убива. Но нямаше и да има нужда – през следващите две или три години тия щяха да имат работа само с лекуващите ги лекари…

Поканиха го в местната телевизия. Как иначе – герой…

–     И вие нападнахте четирима? – учудено въртеше почти разумни очи красавицата насреща му.

–     А нима не би го направил всеки? – изненада се той.

Поканеният като основен гост местен политик се намеси.

–     Но това е техен, вътрешен проблем. Ами ако тя е била съгласна със задявките и закачките?

Върколакът се извърна бавно – пречеше му стегнатата яка на официалното сако.

–     Аз видях…

–     Именно – прекъсна го политикът – Вие сте видели. Но от тяхна гледна точка е друго. Ние сме либерална държава, всеки има права…

–     И момичето?

–     Да. И момичето. Обаче, в случая те са били четирима и правата им са четири пъти по-големи…

–     Сега няма да са – прекъсна го върколакът.

–     Наистина, няма – съгласи се тъжно политикът – Посегнали сте на свободата на личността. Най-важното нещо в нашия свят…

Върколакът малко се обърка.

–     А животът? Здравето? Личните желания?

–     Това също – съгласи се политикът – Но най-напред – либералната свобода на обществото…

–     И кой я определя? – учуди се върколакът.

–     Ние. Представителите на това общество. Ние решаваме как да живеем, по какъв начин, в каква икономика…

–     Тоест – и цените вие определяте?

–     Е, не чак ние. Пазарът, продаващите, търсенето…

–     Чувам, че ще се вдига цената на хляба и млякото, на месото и зеленчуците – прекъсна го пак върколакът.

–     Да. Налага се. Работодателите, големите бизнесмени, имат нужда от нови активи. А те могат да дойдат само от потребителите. Така че – трябва всеки да разбере: ще се вдигат цените. Налага се…

–     Ако ми паднат тия бизнесмени… – изръмжа несдържано върколакът.

–     Какво? Какво ще направите? И тях като онези невинни четирима? – изписка водещата.

Върколакът стана. Огледа се – в него бяха вперили очи смаяните оператори, режисьорът, момчето, чиято задача беше да сменя чашите с вода. И каза твърдо:

–     Да!

Тишината сковаваше всичко и всички. После политикът тихо промълви:

–     Ама че звяр…