Като стана дума около 9 септември за освобожденията ни, сетих се и за друго.
На 3 март често използвана в речите дума е „освободени”.
Както смятат, че трябва да се чувстваме някои. Защото страдателният залог изразява най-добре желания от тях статус на българина – вечно закрилян, освобождаван, демократизиран.
Както е било за повечето ни деди през далечната 1878 година. Защото понятието „робство” е повече емоционално, отколкото историческо определение на живота през тези пет века.
Според римляните, оръдията на труда са били три вида – мъртви, живи и говорящи. Мъртви са били мотики, сърпове, чукове. Живи – говеда, коне, камили. Говорящи са робите.
Каквито нашите деди и са били, и не са се оставяли да бъдат. Били са – въпреки имотите, домовете, семействата, плащаните данъци и изпълняваните задължения. И не са били – поне юридически. Въпреки ограниченията, насилието над тях, мястото на хора втора категория в могъщата Османска империя.
Но свободата не е стока, не е материя – тя не може да се види, пипне, даде. Тя е състояние на духа.
И свободни са били не освободените, а освободилите се. Деятелните творци на деятелния залог. Заложилите живот, спокойствие, бъдеще в името на идеала.
Свободата не е масово действие. Тя е лично състояние, лично чувство. И затова не са били роби много, стотици хиляди българи. Онези, които още през ХIV век са се опълчили на силния и са доказали, че жертват живот срещу свобода. Няма година в тия пет века без бунт, завера, въстание. Хиляди са скачали срещу врага…
И милиони са кротували, надявали са се някой да им поднесе свободата в дар, разчитали са, че покорна главица остра сабя не сече. Само че наведената глава и вирнатия задник са били удобна поза за всеки, решил да се доказва като господар. Което е затвърждавало в робите робската мисъл, че е по-добре жив роб, отколкото мъртъв герой.
Страданието е привличало съжаленията на чужденците, но не и някаква помощ. Без която свобода за всички не е била възможна. И след векове страдание, страдателният залог най-после е изгрял над робите – освободили са ги. Само че свободата се оказала твърде тежко бреме – носещо не толкова материална полза, колкото морална отговорност.
Лицето на народа ни са измили ония десетина хиляди герои, които пренебрегнали инстинкта за самосъхранение и се отзовали на призива за събиране на опълченци. Което стреснало имперските управници и те побързали не само да спрат набирането им, но и да ограничат задачите пред новата армия. И, въпреки това, Пешият на Негово Величество Императора конвой – както назовали опълченците – се покрил с неувяхваща слава при Стара Загора, Шипка, Шейново.
С което доказал, че свободата не се дарява, а завоюва. И затова в историята ни са останали свободните, въпреки че се родили в робска земя, национални герои Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, Караджата, Кочо, Волов, капитан Петко, Георги Мамарчев, капитан Райчо.
Не страдалците, а саможертвените, неспокойните и непримиримите.
Борците и деятелите.
genek 