Не помня в кой клас ми попадна книга от Лео Таксил. Бях очарован от типично френския хумор и аналитичните възможности на автора.
“Свещеният вертеп” – Лео Таксил, “Издателство на Отечествения фронт”, 1981 година, второ издание.
История на папството.
Сатирична, без да скрива нищо, дори напротив – наблягаща на престъпленията и измамите при хората, самообявили се за единствени представители на Бога, непогрешими /непогрешим човек? Та нали само Бог е такъв?/.
След това ми попаднаха “Забавна Библия и Забавно Евангелие”. Не помня дали на български или на руски, проверих в интернет, но не намерих данни за изданията. В същото време ги имам на руски от 60-те години и предполагам, че с тях съм се запознал най-напред.
После взех от една баба Библия. И я прочетох внимателно. Мога да каже, че съм подготвен по тях теми – цитати, данни, факти.
Не съм религиозен – прекален реалист и скептик съм.
Но смятам, че да откажеш нещо – трябва да имаш представа какво отказваш.
За което спомагат подобни книги – написани живо, литературно, откровено субективно…
Обективност в дискусия няма. Който казва, че е обективен – лъже.
А книгите на Лео Таквил повече от век след смъртта му продължават да бъдат търсени.
Смятам, че “Свещеният вертеп” е много полезна днес – когато католицизмът и всякакви секти се мъчат да проникнат в душата на българина.
И бягат от историята, от фактите, от истината за себе си…
Заслужава си четенето!
genek 