ПРЕДПРАЗНИЧНА ГОРЧИЛКА

Вярно е, ние, българите, обичаме историята си. Да четем романи, да поизтъкнем това-онова, да позяпаме с наслада златните археологически находки (а жените да се ядосват що материал пропада, какви украшения биха си направили).

Но да се замислим над миналото, да пренесем опита в настоящето, просто да сравним ситуациите и оценим дедите си – не ни се иска. Защото твърде дребнави ще изглеждат грижите ни пред техните стремежи, твърде ниски ще се окажат полетите на надеждите ни, твърде голяма ще е разликата между онези великани на духа и нас, зяпащите клюкарско-воайорското риалити някакво си.

Човек живее в добро настроение, когато няма съизмеримост. И става още по-самоуверен и самовлюбен, забравяйки, че истината се вижда в сравнението.

Тежко се живее днес – спор няма. Но нима е било по-леко на дедите ни? Че в нашата история комай няма година без война или вътрешни катаклизми. И все пак хората са оцелявали – без хленч и показност. Едно, че е нямало кой да ги чуе, второ – че са предпочитали сами да се справят. Обаче не само са оцелявали, не само са поколение отглеждали и опазвали, не само род и държава градили, но и култура своя са създали и развивали. Дори слабаците по история имат бегла представа за светите братя Кирил и Методий, за Патриарх Евтимий, за Златния век.

А някои даже знаят чий е денят 1 ноември. Без ирония – тя е в реалността.

Помним как един бивш просветен министър определи себе си и правителството за будители; президент, убедено твърдящ, че Джон Ленън е будител наш роден, външен министър донейде българин по документи, твърдящ, че НАТО е съвременен будител.

Какво да се прави – простотията и низостта по хората ходят, не по говедата.

Ония са си природно ограничени, за човеците се налага повече труд да положат.

А будителите български са почти неизвестни за обикновения съвременник. Те са останали в историята – в графата „и др.“. Вярно, отец Паисий е познат – поне по улиците на негово име, но Матей Преображенски – Миткалото, Захарий Княжевски, Неофит Рилски, Неофит Бозвели и цялата плеяда българи, положили знания, умения, сили и възможности в основата на духовното ни възраждане? Кой знае нещо за този монах – отец Матей? Бунтар – сподвижник на Левски, и просветител, намерил призвание в обикалянето на българските земи и разнасянето на книжки за четене. Човекът, учил селяните как се земя стопанисва по модерна метода, човекът, сам търсил и откривал новото. И не само измислил прототип на картечница, но и създал нови сортове зеленчуци и плодове.

Искаш ли да вървиш напред – огледай се назад. И прецени постигнатото. Но ми се струва, че отново зад помпозните чествания ще забравим основното – духа. Нещо не ни се иска да говорим за него, все към материалното ни влече, все моментното ни се нрави. Е, как ще израсне нова реколта в народната нива, когато не сеем, а предпочитаме да излапаме посевните семена? Ние да оцелеем, пък бъдещите поколения да се спасяват сами? Затова и надали някога ще има ден на днешните будители. Най-много ден на срама от дремещите в мизерията си хорица.

Мизерия най-вече духовна.

Водеща човека мислещ до скота преживящ.

Горчиво? Поне малко дразнещо и будещо…