Трудно чета български книги. Защото трябва да са оригинални. Не, не ме вълнува историята на някакъв младеж-емигрант. Или на момиче, която…Или старица, дето…
Просто подобни истории са познати всекиму, можем също да разкажем много такива.
А виж – един оригинален поглед към света НИ, към нас…Елин Пелин, Йовков, Караславов /”Снаха”, „Татул”/, Талев, Димов…
Различен от моя поглед към реалността. Майсторски поглед.
Поради което хич не поглеждам дори разни модернистични измислени „писачи”, които се опитват да обхванат необхватното. И да създадат хем българска, хем общочовешка книга.
Подобни има – но не са писани с тая цел. А са просто разказ за хора и събития, за света ИМ и НИ, за обикновеното, видяно през очите на необикновения…
Такава е и днешната книга.
„Преди да се родя и след смъртта ми” – Ивайло Петров, „Слово”, 2000 година.
Три романха – различни, но свързани в едно. Не толкова чрез разказвача, колкото чрез целта. Да се разкаже спокойно, с все отклоненията, една обикновена история за обикновени хора.
Книга, която се надявам никой млад или стар, смятащ се за гений, режисьор няма да пробва да заснеме.
Защото в нея силата са думите.
Не сюжета, не героите, а думите.
Думите – игриви, цветни и цветисти, иронични, хапливи, реалистични, истиснки, народни…
Книга, която е продължения на „Българи от старо време”, „Щетинското ханче”, „Вечери в Антимовския хан”.
Книга за…четене…
Заслужава си четенето!