Делегираният бюджет на училищата беше посрещнат с известна надежда, но и с някои опасения.
Надеждите се сбъднаха – по-лесно е на директорите да работят по ясен и точен финансов план, могат да предвидят, да спестят, да регулират нуждите и потребностите в школото.
Или – направо благодат за пазарните фанатици. За които всичко е покупко-продажба. Според които, всичко е фирма, всичко произвежда, всичко подлежи на остойностяване.
Морал, чест, дълг, знания, умения, любов…
Обаче, точно тук се оказа заложен капанът по пътя към ада, оня път, дето е постлан с добри намерения.
И той е простичък капан.
Значи, всяко училище получава определена сума пари за харчлък. Според броя на учениците.
Демек, колкото повече ученици – толкова повече пари.
Което означава, че основна задача на директори и даскали не е образованието, обучението и възпитанието, а намирането и задържане на ученици в школото.
Или поне в списъците на школото.
Тоест, преподавателите мислят за заплатите си, а не за просветата и моралния дълг към малките.
Ха са оценили младия човек по-ниско от самооценката му /а няма младеж, чиято самооценка да не е нейде към 11 по десетобалната система!/ – ха им е теглил една благословия на старобългарски и…
И отива в друго училище.
Където не качеството, а количеството определя битието. Съответно – съзнанието.
Където не тормозят децата с нови знания и стресиращи изпитвания.
Където не изискват посещение на уроците.
Където не е важно дори да отидеш в края на срока – оценка /благоприлична/ ще имаш така и така.
Е, чудно ли е, че децата се развращават от това?
И заживяват с фикс-идеята, че светът им дължи всичко, а те могат да изискват от всеки?
И дори не се замислят за труда, който трябва да се положи, за да се получи? Каквото и да е.
И смятат паразитизма си като нормален начин на модерен живот.
А развращаването на родителите?
Приемащи училището като гардероб, в който срещу благоволението да оставят децата си, получават правото да изискват…Не, не труд от страна на учителите за доброто на детето.
А примиренчество, глезене, затваряне на очите.
Ах, да – и най-хубавото! Правото да ругаят днешните даскали заради двойките, които са им писали техните учители навремето.
Развращават се и учителите.
Защо да се подготвят за час, защо да щудират книги, защо да разработват сложни проблеми в подходяща за децата опаковка?
Когато трябва само да затварят очи, за да бъдат определяни като “готини”, а не като “остави го: проклет, злобен, нагъл – иска даже домашни да пиша”.
Когато с броя ученици в класния списък си спестяват разговори на четири очи в дирекцията, придружени с обяснение: “Абе, нали знаеш, че една паралелка е две щатни бройки и нещо? Като почна съкращенията заради намалял брой ученици – ти ще си пръв!”.
Когато само трябва да не виждат тълпите пушачи на училищното стълбище, да сядат на биричка пред съседното капанче, да водят класа /или тези, които по-рано са изтрезнели тая сутрин/ уж на изложба, а всъщност…
Абе, където и да е – само да е разрешено пушенето, да има евтина пиячка, а свободомислещите момичета /момичета?/ са си с тях.
И капанът на делегираните бюджети щракна.
Училището постепенно се превръща от учебно заведение във фирма, осигуряваща учителска заетост, ученическо безгрижие, някакви шарени тапии и спокойствие за родители, общественост, власт.
genek 