Чудя се тази книга в кой раздел да сложа.
Да е детска – не е. Дете е един от героите, дъщерята на разказвача.
А, понякога самият разказвач си признава, че има емоции и запазен детски манталитет.
Да е за животни – не е. Или поне е от върховите постижения в този жанр. Чрез животните да се показват хората – посредством отношението им към тях, към природата, към себе си.
Да е за възрастни…Може би! Но за тези възрастни, които не се опитват да избиват комплекси, изживяващи се като пенсинирани квартални лелки.
А за възрастните, които пазят детското, обичат животните и света, умеят да видят не само външното, не парадират с четене на претенциозни текстове.
Защото това е книга – не текст на америкасна домакиня, решила да обясни кой и как затваря капака на тоалетната чиния.
“Понито Педро” – Ервин Щритматер, “Народна младеж”, 1962 година.
/Ей, тази седмица ще са все от “Народна младеж”. Говори нещо, нали?/
Щритматер е известен гедермански писател. Има и други негови книги, издадени на български /”Тинко”, “Моята приятелка Тина Бабе”/.
Историята е простичка. Писателят решава да се засели в едно село, купува къщичка, вижда се малко с пари и решава да завъди животни.
Кокошки, куче и…едно пони.
Което става главен герой в книгата – случките с него са нескончаеми, весели, понякога леко тъжни.
На мен ми допадат не толкова историите /макар да си заслужават – например, колегата му писател, дошъл да види как героят става селски кулак, и фръцлата му жена/.
Да, да – заслужават си, спор няма.
Но атмосферата…
За това съм споменавал и друг път.
Много харесвам книги, които умеят да създадат определена атмосфера.
Да се вживее човек в нея, да усети с духа си неописуеми неща – къщата, пясъчния хълм, ливадата, тичащото пони, близкото село…
Това е основното в книгата. И това ме привлича. Заслужава си четенето!
genek 