Барабанът
пак
бие!!!
Атака…
Атака…
Атака…
Напред сме –
все ние.
Отзад ни картечници
чакат…
Светът не стои.
На нас разчита.
И никой не спи.
Освен тия –
вече заритите…
Обясняват ни ясно –
атака е нашия празник.
Все напред –
без ред,
без страх,
и да станем на прах,
пак полза ще има.
На червеите
храна любима…
А иначе –
за какво сме?
Пълнеж на историята.
И –
инструменти
на някакви хора.
Високостоящи,
блестящи,
велики…
Ние сме просто мотика
за разкопаване
на пустинята.
И –
тор…
Чвор.
Оня отрязан клон,
изсъхнал,
метнат в камината –
да си топли гърбината
нашият господар.
Ние сме Божи дар
и негова награда.
Това ни се пада…
Нима е малко?
Ах, да –
и от кожата ни
стават барабани…
Звучни,
ехтящи,
зовящи,
зовящи,
зовящи…
Това е нашето ЩЕ…
Останалото е небе.
В калта.
Поглед в звездите впит.
Награда за тора –
отново убит…
genek 