КНИЖНА ИСТОРИЯ

Златна колекция XIX век. Комплект от 40 книги - Поредица

Искам да споделя една малка история. Дребна, но много показателна.

Правя си аз една колекция. Нищо особено – книги за деца и юноши, издавани между 1950 – 1970 година.

Тоест – книгите от моите млади и донякъде невинни години.

Намерих няколко сериозни антикварни книжарници. Но, все пак, продължавам да ровя в интернет и да поръчвам книги от многобройните обяви.

И ето – изпратих една оферта, получих отговор. Човекът ме кани просто да отида и си взема книжките. Защото сме в един град.

Отивам. Кръстопът. Павилион за вестници. Сграда с магазин за хранителни стоки.

На перваза седи тридесетинагодишен човек с прошарена коса.

До него куфар с какви ли не джунджурии – пагони, значки, медали, монети.

Оказа се антикварят. Приготвил ми книжките, чака ме.

Поприказвахме си.

Питам го защо няма нейде база, магазинче някакво. Да види човек, да ровне, да потърси. Пък и кой знае какво още ще открие.

Разказа ми, че имал такъв. И то не един.

Два в големи села, един в града.

Защото старите хора намират или вадят какви ли не неща, та имало смисъл да държи магазинчета. Да изкупува стоката, която възрастните надали ще закарат до града да предложат.

Обаче…Ей това нашенско „обаче” – дето все разваля нормалността.

Обаче, един ден му писнало някакъв полицай да минава и си иска парите. Дължимото. Рушвета.

Щото го пазел.

И се обадил в полицията, написал жалба, почнали прокурорите да разследват така ли е.

Естествено, дума срещу дума и… Познато.

А един ден дошла дама от ХЕИ и почнала проверка.

И му подметнала, че той магазин тук няма да може повече да отвори.

Че и ония по селата ги подемали следващата седмица.

Човекът им теглил една, затворил магазинчетата и започнал „разносна търговия”.

По разни интернет борси пускал обяви, водел търгове, печелел добре.

Даааа, рекох си, все пак не се оставил на мътилката.

А после се замислих.

Специализирал се върху търсене, реновиране, продажба на книги от ХIХ век.

Които вървят бая скъпичко.

И можеше – ама можеше! – държавата да взема нелош данък от тая търговия.

Но…

Но няма как да стане.

Защото няколко чиновници, решили да оправят положението си с рекет, са пресекли едно – макар и малко – поточе към хазната.

И да беше само той…

Колко още не плащат данъци…

Просто, защото държавата – чиновниците й – не полага минимални усилия да ги убеди.

Ей така: логично, законово, с ясни обяснения кое къде и за какво отива.

А хората виждат, че парите им изчезват в плаващите пясъци на държавата. И не желаят да напояват бездънните джобове на паразитите.

Просто не искат да финансират създаването на луксозни офиси, модерни лимузини, подхранването на синекури, издръжката на куп политически назначени „наши хора”.

И се скриват в сенките на сивата икономика.

П.П. А човекът се оказа турчин. И ми показа най-ценната си придобивка – „Горски пътник” на Раковски от 1857 година.

Първо издание.

И почти всичките му ценности се оказаха книги, за които българските деца нямат понятие.

А големите – родители, учители, чиновници в МОН – смятат, че няма нужда да ги тормозят с подобни остарели неща.

И с архаични понятия като родолюбие и култура.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s