От карантината. Празни. Е, не чак толкова… Пълни са. С автомобили. В две посоки поне. И до тротоара. И на тротоара.
Малко пешеходци бързат, плахо оглеждайки се.
Но няма деца…
Така, както беше не по мое време, а само преди тридесетина години.
Две купчини дрехи – врата, отсреща друга, десетина момчета гонят топката, няколко момичета играят наблизо. Де на кукли, де на пазар, де на нещо си протоженско…
Викове, разговори, шум, глъчка, врява…
Живот…
А сега деца няма…
И не само зарази карантината.
Едно, че намаляха. Защо му е на съвременния човек да се жени /омъжва? И да носи отговорности? И да се натоварва с грижи?
Модерен свят – живей си живота. За себе си.
Какви деца, какви натоварвания?
Циганите нали раждат? Няма да остане тая земя без народ… Пък и имигранти влизат… И китайци плюс евреи изкупуват нивите…
Е, не е чак без деца…
Има ги. Немалко…в сравнение с пустинята…
Но не са на улицата.
Пред компютъра са. Изкривени на една страна, дъвчещи нещо, от което се ронят трохи върху клавиатурата, изкривили трите пръста на дясната ръка като от артрит – стискат мишката.
И играят, разбира се.
Футбол, карти някакви, дори шах…
Отделно чатенето – на полуезик, най-често с емотикони…
Стайни цветя… И не само от карантината.
Побеждаващи всеки враг още на трето ниво. Но не умеещи филия хляб да си отрежат. Поради което хлябът се продава нарязан…
Мъжествени – уха, що врагове са повалили – няма игра, дето да им се опре.
Красиви – владеят фотошопа.
Всичко знаещи – най-вече как се търси в гуглето или уикито.
А в това време улиците са празни…
Както полята.
Както селата.
Както градчетата.
Както столицата.
Както май и…
Скоро..
genek 