Та – извинете, ама… – абе, и мен ме обкръжават едни такива спомени. Плюс желанието да разкажа какво съм видял и преживял. Чунким, тия дето ще прочетат, няма да видят и преживеят свои неща…
Ама едно време ме сърбеше друго, сега езикът. Макар че и тогава не му давах покой… И на езика…
Пътувал съм насам-натам. Не много. Но навред спътниците ми ме разпитваха, сочеха, интересуваха се. И не от думите на екскурзовода, а от мен. Макар да не бях стъпвал по обхожданите места – знаех и разказвах. Та понякога и екскурзоводите зяпаха.
Най-голямата похвала беше, когато един устат като мен замълча, слуша, слуша, пък рече: „Ей, без теб щях да си остана като пате в чуждо блато – гледаш и не виждаш!“.
А нещата са прости. Четях. Много четях. Както почти цялото ни поколение. Денем, нощем, под слънцето, на светлината на фенерчето под одеалото – четях. И, когато минавах през чуждите градове и местности, минавах по познати ми места. Още повече, щом включех фантазията…
Един път ме пуснаха жената и синовете, та отидох до Съветския съюз. Бая пообикалях. Основата беше Черноморието, кораба „Тарас Шевченко“. Но се отклонявах и самостоятелно бродех – където аз си знам. Минавах за местен, някой път ме вземаха за прибалтиец – все пак, лек акцент. Така, отвътре, се опознават народите – не на маса. Макар и това да става, де…
Та ето една история. Аджария, Батуми. Ужас! Мръсно, век назад, с което пък ми привлече погледа. Бях в Абхазия малко преди това. Но Сухуми е друго нещо – също мюсюлмани, обаче чисти, красиви хора, светъл град. Батуми – на 4 километра и две седмици история от Турция.
Видях градския музей, дома, където е живял Сталин, копия от ръкописите на стихотворенията му /едно от тях известният грузински поет Иля Чавчавадзе даже включва в христоматията по литература/, големия базар.
Признавам – рисковано си беше /а предполагам, че сега повече/ да забивам из старите квартали. Ама – нали да видя…
И гледам – голям дом, огромен вход без порта, вътре стълба към едната стена и врата там. А отпред – истинска жена от мюсюлманските мечти: дебели бедра, над тях цели дюни за по две ведра, тлъсти бузи, в шалвари, разстлали километри тъкан, в които да се шири.
Маха ми:
- Таварищ, друг… Приди сюда /с целия ефектен и ефикасен кавказки акцент/.
Що да не прийду? Нещо интересно се очертава, но със сигурност не публичен дом – тях зърнах от другия край на базара.
Влизаме през вратата – грамадна стая, в средата дълга маса с мезета и пиене, наоколо десетина души от всякакъв пол, възраст и националност.
Едно момиче се юрна насреща ми и грабна чантата от рамото ми.
Аз винаги ходя с една чанта през рамо – удобно, прибира и побира всичко.
- Хочу сумочкуууу…
Да, бе – баш чантата! Няма начин…
Обаче, онова отваря чантата и извлича пуловера ми. Горещо стана, та го прибрах вътре, даже го забравих…
- Свитера хочуууу…
Дебелата вика:
- СколЬко хочеш? /с много мек мягкий знак и без подобен при втората дума/
Замълчах, а оная веднага предлага:
- Сорок рублей?
Пуловерът беше на две години, купен за 28 лева.
Тя видя колебанието и добави:
- Сорок пять?
Прибрах 45 рубли /а трябваха, тогава даваха само по 10 лева на човек – ха купувай армагани?!/ и се сетих.
Викам:
- Подождите немножко, теперь прийдут настоящие торговцы…
Предната вечер се запихме в Одеса с едни поляци. Млади като нас, абсолютни антикомунисти и антисемити. Имаше какво да обсъждаме и спорим. Та се сетих за тях.
Излизам и след малко ги срещам. Тръгнали на бизнес. С поедна чанта – ама такава чанта, в която двуметров стокилограмов мъж може да се опъне. Милиционерите при трапа на парахода само им козируваха – бизнесмените се разбират и без думи.
Обяснявам им – а те руски също владееха перфектно. Мразеха руснаците, ама бизнесът…
Завеждам ги, отварят чантите – бикини, сутиени, комбинезони, блузки…
И в тоя момент вратата се отваря и влиза милиционерски капитан…
Изстинах!
Вапцахме я – в чужбина, далавера, законите тогава бяха строги…
Един отиде до него, пъхна му нещо в джоба.
- Это наш чАлАвек – каза дебеланата, а капитанът само погледна към поляците, кимна им /бе, кога успяха и бизнес контакти да направят?/ и излезе…
Заминах и аз. На печалба, все пак.
Вечерта в каютата идват поляците и почват да ми броят рубли. Защо? Ми – комисионна, свързал съм ги с полезни хора…
Ама аз съм социалистически българин, с идеи и идейност в главата – не вземам така пари.
Добре, де – какво искам?
„Сетих се, че имах куп купони за кораба. С които може да вземеш само коктейли или глупави сувенири. А ми трябваха рубли – на другия ден щяхме да сме в Сочи, после Ялта, Одеса… Нещо за синовете, нещо за жената…
Единият взе купоните, изчезна и се върна с пари. Аз преди това бях питал учтиво корабни служители за обмяна, ама – не, не можело…
Извадиха коняци с черен етикет – „Наполеон“ и „Франклин“. Тогава за пръв път разбрах че имало тоя – втория, пък първия теоретично го знаех.
Извадихме и ние – „Плиска“ и „Слънчев бряг“, наричан „Слънчев удар“.
И я почнахме. Интересното беше, че поляците набиваха нашите питиета, а ние коняците. Който каквото си няма…
После… Ама то са други истории. Има време…
genek 