Най-напред за Пикул.
Абсолютен майстор на масовата литература. Художествено изпипана, с точен прицел, не даваща нещо особено или ново, но запомняща се. Не само забавляваща, но и образоваща.
„Честь имею” – Валентин Пикуль, „Современник”, 1990 година.
Не се сещам кога съм я взел, но има сложена с химикалка цена 40 лева. Значи не е точно 1990 година, някъде след това е.
Книгата съдържа един роман – дал названието, и десетина исторически миниатюри.
Романът е изключително интересен.
Фиктивен исторически разказ за Русия от началото на ХХ век до 1944 година.
Представен под формата на записки на офицер от руския Генщаб, специалист по разузнаването, генерал-майор при царя и при Сталин.
Вниманието е насочено най-вече към събитията на Балканите, централно към Сърбия. Но има отделени страници и за България.
Героят успява да вземе участие в доста заговори, разказва за „Черната ръка” и Апис, за убийството на последния Обренович, за Сараево…
Поразяващ герой – циничен, смел, умен, посветил се на една цел – могъществото на Русия, знаещ да убива и умира…
А миниатюрите са хубави, леко скандални и клюкарски разкази от историята.
Заслужава си четенето!
genek 