ЗА ЧЕТЕНЕ

Младежът бутна назад корковия шлем, бръсна невидими прашинки по белия морски костюм, запали втора пура. Старият моряк го погледна очакващо, после пое нова пура и пак я скри под оръфаната като брадата му шапка.

• На острова попаднахме случайно. Аз, Хари Късия, Били и Джейми. Просто някак си го улучихме в безкрайния океан. Бяхме много уморени – три дни и нощи ураганът ни подмяташе като кокосов орех по вълните, но – не зная защо, не ни завлече в дълбините. Просто си играеше с нас… А ние вече се бяхме предали – отпуснахме се на дъното на лодката, молехме се който каквото помнеше от детството и чакахме… Я морския дявол, я черен пратеник на Сатаната, най-малко мислехме за посланик Божий. Защото, като изключим Джейми, дето през краткия си живот е нямал време да събере грехове, ние тримата в това отношение можеше да изпълним цял псалтир с молитви за всеки грях…

И изведнъж вятърът утихна… Не можете да си представите, сър – ураган, носещ водопади солена смърт, изведнъж спря. Просто спря…

Изправихме се, отръскахме се от всякаквите боклуци, изсипани върху ни, огледахме се…

Тишина, спокойно море, а слънцето изведнъж застина над нас като огън на аутодафе…

Мислех си, че ще си отидем от жегата, но внезапно Хари Късия посочи нейде встрани от носа и се разкрещя. Устата му беше напукана, но все пак разбрах: „Земя!“…

Грабнахме остатъците от двете весла, взехме и дъски, откъснати от урагана, загребахме яростно…

Прекрасен плаж – бял пасък, тиха рекичка през него се вливаше в океана, а зад нея чудесна палмова горичка…

Да ви кажа, сър, до другата сутрин не се помръднахме. Изтегнати под палмите, понякога само припълзявахме да пийнем вода и се облеем с животворната течност.

Така ни завариха туземците.

Добре, че не бяха канибали. Добри, отзивчиви, петимни за гости хора се оказаха. Нахраниха ни с печено прасенце, почерпиха ни нещо като палмова бира, а вечерта ни разпределиха по колибите си, заедно с по две жени на всеки.

Е, не се представихме както си можем – трите дни изпитания ни бяха изтощили. Но следващите нощи възстановихме славата на белия моряк…

Островът не беше голям. Племето се състоеше само от стотина човека, прехранваха се с каквото Бог им дал – таро и ямс, прасета, някоя птица…

И винаги гледаха да се навъртат около селището.

Макар че и без това пътят им към другия край на острова беше преграден от грамадна стена…

• Видяхте ли я? – прекъсна го младото конте.
• Даже стигнахме до нея. Но аз категорично отказах да търсим път към другия край на острова. Туземците говореха, че имало нещо като врата, обаче, бях категоричен…
• Защо?
• Най-напред изслушах, сър, всичко, което старият жрец ми разказа. Разбирахме се така – през две-три думи, но бързо свикнах. Езикът им е беден – какво толкова има да си споделят оцеляващи хора…
• И какво ти каза?
• Мястото наричаха Остров на Съдбата. Това вече ме предупреждаваше. Жрецът говореше за някакъв ужас, за чудовище, убиващо всеки, минал стената…
• Кинг Конг? Годзила? Медузата Горгона? Змей? Великан?
• Не, сър, не споменаваше име. Даже не го определяше. Казваше само „Той“, а когато питах кой е това… Просто мълчеше… И ни заклеваше да не питаме повече… Но Били…

Младежът заинтригувано се наведе напред. Обаче, морякът вдигна бутилката, изцеди последните капки и го погледна с очакване.

Келнерът донесе ново шише, морякът си отцеди половин чашка, излока я – вече не държеше на етикета, след което се приведе:

• Просто изчезна. Една сутрин жените му излязоха – отспали, бодри… И казаха, че белият още вечерта тръгнал нейде. По стъпките разбрахме – към стената…
• Проследихте ли ги?
• Да, сър… Но никаква полза. Стигаха до стената, а там се губеха в тревата наоколо й. Разделихме се. Аз и Джейми тръгнахме към изгряващото слънце, Хари Късия на другата страна. Прекосихме острова, като внимателно гледахме за някакви следи. Стигнахме чак до океана. Там стената продължаваше навътре. Така – на око, поне още стотина метра. Нямаше как да я заобиколим. Акули! Цяло стадо акули се въртяха в кръг около края на стената…
• И?
• Ами върнахме се. Хари Късия го нямаше на мястото, където се разделихме. Тръгнахме по дирите му. И тогава я видяхме…
• Коя?
• Вратата, сър. Висока поне десетина метра, тясна. Отстрани имаше куп лостове – явно за отварянето й. И се виждаше, че е отваряна – тревата изпотъпкана от плъзгащите се дебели дървета…
• Отворихте ли я?
• Ако бях я отворил, сър, нямаше да съм тук. Не, не я отворихме. Обърнахме се и тръгнахме към селището. Аз съм опитен човек, участвал съм в околосветско плаване, бях в три морски битки, два пъти съм грабван за роб, на галера гребях цял месец, докато избягах… И добре усещам опасността… Не риск, сър, защото рискът е възможност и за оцеляване, и за смърт. А опасност. Което си е почти сигурно поражение… Затова тръгнах назад, без да се обръщам…
• После?
• Ами после се метнахме с Джейми на лодката. Туземците я бяха оправили, даже изтъкали нещо като платна от палмовите листа. Трудно връщане беше. Най-напред – не знаехме накъде. Но поехме на север – на юг щеше да е студено, на изток и запад океанът беше безкраен. И успяхме – Бог се смили. Опряхме в Арабския бряг, попаднах на търговци от Европа, взеха ни на кораба си…
• Сега можеш ли да посочиш къде е Островът на Съдбата…
• Да, сър… Но защо? Млад сте…
• А това не е твоя работа! Плащам…

Старият моряк надигна чашката. Мисленето му беше бързо – колкото да я изпразни в пропастта под белите космарлаци.

• Добре, сър, ще покажа пътя… Но – без мен! Само по картата…

Младежът се усмихна. И морякът забеляза, че не е толкова млад, както изглежда. Просто дълбоките бръчки бяха потънали в сериозното му лице. А наличието им говореше за опит, жесток опит. И сила на страстите…

хххх

Голямата бяла яхта беше закотвена срещу селището на туземците. Но то беше празно. Всички бяха избягали, уплашени от пристигането на непознатия, плашещ със странния си вид, кораб. Още повече, че от него спуснаха две лодки, пълни с хора и вързопи багаж. Пристигналите разпънаха две палатки – грамадна – в която се разположиха моряците, и по-малка – за наемателя на яхтата, наричан от останалите учтиво „мистър Робъртс“.

Всъщност, не се наричаше така, но името му се стори подходящо за това приключение. Подхождаше и на изтънчения му вид – бял костюм, шарена вратовръзка, лъскави обувки, които дори пясъкът не успя да направи ежедневни.

Иначе – сегашният мистър Робъртс беше известен с десетина имена, използвани при многобройните му авантюри. Две години търси фараонска гробница в Египет, а когато я откри – изчезна заедно с почти всичко намерено в нея. Фактически – със златните и сребърни украшения, скъпоценните камъни, ритуалните фигури от слонова кост.

След разпродажбата на намереното, тръгна по дирите на съкровището, заровено нейде из карибските острови от прочутия Ле Мангие. Отне му година /и живота на двама от експедицията, както и няколцина от работниците/, за да намери скривалището в странен кладенец. А после му трябваше само една нощ, за да изчезне с него в океана заедно с корабчето, изоставяйки наетите работници и съдружниците си.

Неуспешно се опита да открие Златния град – Ма Ноа, но пътем попадна на част от укрития откуп за Атахуалпа. И пак навреме се скри от търсещите го полицаи от Бразилия и Перу.

Сега искаше да разбере каква е тайната на Острова на Съдбата. Усещаше, че там съкровище няма, обаче… Названието – гръмко, заплашително и същевременно странно, го привличаше. И обещанието за страховития му жител… Ако залови странното същество… Кинг Конг ли, дракон ли, гигантска змия ли – дори препарирано, то щеше да събира публиката и да носи пари и слава…

На втората сутрин цялата група моряци, водени от мистър Робъртс, тръгна към стената. Оглеждаха я внимателно, но никъде не откриха дори процеп между гигантските камъни. После се запътиха покрай нея, на изток, където вече беше минавал старият моряк – внимателно проследяващи за възможен проход.  За всеки случай. Мистър Робъртс обичаше да изпипва нещата.

Привечер бяха убедени – стената е незаобиколима от тази страна. Стигнаха до залива с акулите, двама моряци опитаха да се гмурнат, но бързо се върнаха – изплашени от неизвестността и акулите, които като глутница хищници се устремиха към първите плясъци във водата…

Върнаха се в празното селище.

На другия ден тръгнаха в обратната посока…

И, както се надяваше мистър Робъртс, стигнаха до вратата. Гигантска, извисена до сами горната част на стената, тясна – колкото да минат два коня един до друг.

А до вратата – лостовете…

Робъртс провери оръжията, с които предвидливо се беше окичил – автомат, два пистолета, а в ботуша остра кама. Плюс мачетето, което застрашително се люлееше на пояса му.

• Отваряйте! – викна той.

Трима моряци започнаха да въртят лостовете, останалите насочиха дулата на пушките към вратата…

И – нищо…

Вратата просто не помръдна – въпреки всички усилия на тримата. Не помогна и включването на още неколцина. Лостовете просто се изплъзваха от ръцете на мъжете…

Отдръпнаха се и зачакаха какво ще реши младият мъж. А той внимателно огледа стената и…

Чу се изтракване, лостовете сами се раздвижиха, вратата бавно се отвори.

Всички се заковаха. Цевите се насочиха към зейналата врата, някои залегнаха, други потърсиха прикритие зад стволовете на палмите.

Мистър Робъртс остана на място, само в ръцете му се озова автоматът, насочен заплашително напред…

Никой не излезе…

През вратата се виждаше зелена поляна, изпъстрена с цветя. А подобни от тази страна на стената нямаше. Нямаше и къщи – освен колибите на туземците. От другата страна се извисяваше приказен дворец – с куличките, полуовалните прозорци, въздушни мостове, веещи се знамена…

Феерична картина – детска мечта…

Мистър Робъртс даже не мигна. Беше видял какво ли не, беше слушал легенди и митове, очакваше всичко, което нормален човек не би очаквал.

Вдигна лявата си ръка – знак за внимание. После посочи към вратата.

От която се появи дребен човечец, в мантия, обшита със звезди, висока остра шапка с полумесец на върха. Изобщо – вълшебник като от илюстрация към детска приказка…

Човечецът се поклони:

• Заповядайте, мистър Дженкинс…

Робъртс или Дженкинс – каквото и да беше името му, изненадано отпусна автомата. После отново погледна през отворената врата. На поляната вече изникваха красиви кралски шатри, пред тях се разпростираха килими, върху килимите се появяваха кресла, възглавници, ниски масички…

• Заповядайте! Добре дошли, господа! – покланяше се човечето.

Въпреки че бяха предупредени, моряците се отпуснаха. Някои дори тръгнаха към вратата, но сухото изкашляне на Робъртс/Дженкинс ги закова.

• Кой си ти?

Човечето отново се поклони.

• Наричат ме всякак. Но да приемем най-често споменаваното ми име. Аладин…
• Аладин? – дори стегнатият млад човек се озадачи – Оня? От приказките?
• Сър, роднини сме. И носим едно име… – след което отново се разкланя – Добре дошли в двореца на Съдбата…

Робъртс/Дженкинс застина озадачено.

• Съдбата? Какво имаш предвид?
• Просто така се нарича господарката, сър. Съдбата…

С някакви приказки за съдба, орис, Божии повели, морал – никой никога не бе уплашил Робъртс. И сега не трепна – огледа внимателно ширналата се ливада, после тръгна към шатрите. Около креслата и възглавниците пърхаха прекрасни девойки. Едновременно чисти, светли, невинни, излъчващи неприкрита сексуалност и жажда за отдаване. На този, който пръв ги погледне. А може и на следващия. И следващите…

Отзад, с леко приведени глави, облечени в ориенталски дрехи, стояха изправени и готови да изпълнят всяко желание красиви младежи. Някои държаха делви с вино, други подноси с всякакви сладкиши, трети просто бяха готови на всичко…

Моряците не издържаха зова на плътта и се втурнаха напред. Като гладни хищници се мятаха върху момичетата, а някои – без подбор, готови на всичко за всичко, събаряха младежите…

По възглавниците се затъркаляха знойни тела, сластни викове оттекнаха в стените на двореца, атмосферата сама засвири на невидими струни покоряваща любовна песен…

Единствено младежът спря до голямо кресло, погледна небрежно момичетата зад него, после кимна и седна внимателно. Нищо! Всичко беше наред…

Ако, разбира се, е нормално човек да попадне в приказка…

хххх

• Заповядайте в двореца, сър…

Младият човек погледна към дребосъка и кимна. Нямаше понятие къде е, но опасност не виждаше. Защо пък да не надникне в тази обител на безгрижието?

Да, онзи моряк му наприказва едни… И легендите бяха плашещи…

Обаче, реалността се оказваше благодатна. Остров, дворец, някаква скрила се, вероятно разплута и развратна владетелка, сигурно и  богатства, които…

Ами не е казано, че трябва да е само гост. Защо не стане той владетелят? Ще докара още туземци, робите ще построят две-три селища допълнително, може и търговски център да станат – наблизо са оживените морски пътища…

Има млади момичета, има послушни слуги…

А владетелите, дори да носят странното име Съдба, също са смъртни…

Голямата врата на двореца гостоприемно беше отворена. От двете й страни стояха въоръжени с мечове и копия стражи, които се покланяха на гордо пристъпващия гост.

Вътре беше прохладно и приятно. Огромна зала, дебели килими, отново кресла и възглавници, покрай стените – миндери.

Мистър Робъртс се огледа и си избра място – удобно за наблюдение. Зад него беше каменната стена, покрита с тлъст тъкан гоблен, отляво и отдясно високи колкото половин човешки ръст парапети предпазваха от изненади. А до мекия диван се стигаше по тясна и висока стълба, покрита със златоткана пътека.

Младият авантюрист беше оцелял заради предпазливостта и смелостта, събрани в едно. Засега не виждаше причина да се сдържа, но все пак попита:

• А къде е господарката ви? Съдбата?
• Замина на малко пътуване, сър – отговори човечето – Иска да поогледа света…

Онзи се засмя.

• Нима е толкова сигурна в силите ви? Не се опасява, че може да се върне и да не завари нищо?

Човечето се поклони.

• Сър, стената е непреодолима. Вратата е абсолютно сигурна. Охраната е верна…
• А защо съм тук? – трепна Робъртс и почти незабележимо повдигна автомата.
• Сър, вие идвате според предсказанието. А то ясно казва – не спирайте със сила белия мъж…

Младежът беше свикнал с подобни предсказания. Даже благодарение на изкусното използване на едно подобно беше стигнал чак до рудниците, приписвани на цар Соломон. Е, те бяха почти изтощени, обаче… Друго си е да те сочат и шепнат: „Намерил е Соломоновите рудници…“

• А господарката ви богата ли е?
• Да, сър…
• И съкровищницата…

Човечето посочи към малката врата зад колоната.

• Там е, сър…

Без да изпуска автомата, Робъртс се промъкна покрай стълбата, огледа вратата и внимателно я побутна. Тя се отвори със скърцане…

• Върви напред! – заповяда на човечето, а сетне го последва с подготвен автомат.

Зад кратата имаше дълъг, тесен коридор, завършващ в огромна подземна зала…

Робъртс беше видял какво ли не, но този път направо облещи очи. Почти цялата зала беше пълна със злато – кюлчета, късове, фитурки, украшения…

Бегло се завъртя и камата му изсвири във въздуха. Човечето се сгромоляса с пробито гърло.

После Робъртс предпазливо обиколи грамадния куп. Наведе се, напъха в джобовете големи златни монети, после се засмя и ги изхвърли. Всичко е негово, защо да бърза…

Върна се обратно и завари пред креслото паднал ничком човечец в звездна мантия и висока шапка – ако не беше оставил трупа на първия долу, щеше да се стресне.

• Ти кой си?
• Аладин, сър…
• Нали и онзи е Аладин?
• Да, сър – това не е име, а длъжност…

Робъртс реши, че вече може да се отпусне. Седна на креслото и заповяда:

• Най-вкусните ястия, най-хубавото вино. И трите най-красиви жени…

Вече можеше да отдъхне – както си знае. И го направи…

По едно време се обърна към новия Аладин:

• Мойте хора какво правят?
• Ето ги, сър – каза той и отвори големия прозорец с красиви цветни рисунки.

Робъртс се вгледа в картинката на поляната. Като че всичко беше нормално… Освен…

Да, хората му празнуваха като типични пирати. Нормално е след това напрежение празненството да не е съвсем нормално. Или по-скоро – съвсем ненормално. Поне според консервативните възгледи на страхливците, вкопчили се в обикновения живот и не смеещи да нарушат втълпяваните им Божии или каквито там има заповеди…

Жените бяха превърнати в парчета месо за мимолетна употреба. Някои още пълзяха, други бяха сковани от ужаса и смъртта, трети просто гледаха към чистото небе и мълчаха.

Младите слуги лежаха – кой посечен, кой застрелян, кой набучен с копия. За забава, нищо лично, нищо ненормално за пиратския манталитет.

Стражи пред портата на двореца нямаше. Или поне не бяха изпънати, със саби и копия в ръце. Бяха превърнати в мишени като доказателства за стрелковите умения на неканените гости.

А те… Мистър Робъртс с учудване разбра какво е странното. Моряците бяха навън, бяха върху килимите или тревата, някои дори лежаха върху креслата, но… Виждаха се наполовина. Долната част от телата им се очертаваше смътно, като кърмата на потъващ кораб. Наистина, земята ги поглъщаше – бавно, неумолимо. Те още не го забелязваха, увлечени в забавите си…

Но някои вече вдигаха смаяно ръце и се опитваха да се заловят – де за възглавници или кресла, де за труповете, де за въздуха…

• Какво става? – изрева Робъртс, напускайки с трясък безразличието си. Автоматът му тръгна към новия Аладин, но внезапно спря. Сам…

Дребосъкът се поклони:

• Каквото трябва, сър…
• Каквоооо???
• Сър, тук е Острова на Съдбата. Някои го наричат и Остров на изпитанията. Съдбта, сър…
• Каква съдба?
• Това е господарката. Слуга Божия. Тя ви предложи изпитание. И вие се включихте…

Робъртс погледна надолу. Краката му под коленете вече не се виждаха. Бавно, равномерно, целенасочено го носеха надолу. Към подземията?

• Вие успяхте да нарушите всички Божии повели, сър. Всички смъртни грехове – убивахте, грабехте, посягахте на чуждото, лъжехте…
• Стига! – изрева вече изплашен Робъртс.

Подобно нещо не беше даже чувал досега, а познаваше уж целия свят.

• Добре, сър… Както пожелаете… И без това Съдбата е започнала да изпълнява решението ви…
• Аз никога… Абе, вие луди ли сте? Кой ще поиска подобна смърт…
• Всички решават сами бъдещето си, сър. Всички. Съдбата само изпълнява решенията на хората. И, сър…
• Да? – въздъхна с някаква надежда Робъртс, гледащ потъващия си вече торс.
• Не е смъртта, сър. Друго е… Сам ще видите… Кинг Конг, Годзила, Горгона Медуза, змейове… Сър, струва ми се, че ще мечтаете за тях… – добави той, наведен към изчезващата в пода глава…

САНДЪК ЗА КНИГИ

В кабинета ми, където преподавах журналистика, всичко бях оформил сам. Масите за четирима, столовете леки, градински, дъската подвижна, над нея голям екран, свързан с компютъра ми. И малка библиотека, която разположих в телевизор. Голам модел, избушен, останала само лакираната форма. Обяснявах – книгата трябва да измести телевизора!

Сетих се, когато в един коментар ми разказаха за новините тия дни – в тях маса време е отделено за цените на агнешкото.

Добре, че ми казаха, защото аз изключително рядко гледам новини. Причината – зная как се правят медии. Изобщо и телевизията в частност.

Бил съм на млади години два пъти на бригади в месокомбинат. Там работниците по обяд си поръчват само постно. Месото им е втръснало. А и добре знаят как се прави салам…

Медиите са производствени предприятия. Създават или преработват нещата от света. Често измислят – налага се, когато няма риба…

Та се появяват „раци“ вместо нея.

И преработват. Препоръчвам да погледнете в блога ми – адресът е под понеделнишкото начало на „Островът на Съдбата“, та там съм сложил доста карикатури как се манипулира в медиите. Най-точна е тази – какво става реално и какво вижда камерата…

Така че медиите в днешния свят на пазарна демокрация не са нещо по-различно от фирма, обработваща и подготвяща за продажба видяното.

Тук е важно – през чии очи?

Един собственик на вестник преди няколко години честно и цинично заяви, че журналистите са НЕГОВИ работници и отразяват света през НЕГОВИТЕ виждания.

Нищо повече от наемници, изнасящи на тезгяха търсена стока…

Пример – свобода на словото, демокрация, права на човека…

Някой да е забелязал – в западните и в нашите медии – различни мнения? Всичко е под индиго – каквото е наредено. И каквото трябва за промиване остатъчните мозъчета на овцете.

При това подмиване с изтриване. 11 април БЕШЕ Международен ден на политзатворника и концлагериста. Някой да го спомена? Защото се отнася до опасна категория – социални противници на днешната система. При фашистите и нацистите, в „обединена“ от Хитлер Европа политически затворници и концлагеристи са били враговете на режима. Расовите „врагове“ – евреи, славяни, унтерменшите – са ставали социални в резултат на гоненията.

Само че този ден напомня за предните две „обединения“ на Европа – при Наполеон и Хитлер, че може и да подсети как завършиха…

А на 12 април се чества и първия полет на човек в космоса. Само че това се измества зад разлятото „Ден на авиацията и космонавтиката“. Просто Гагарин е съветски гражданин. Неудобно! И – нелепо, но реално! – американците са убедени, че първият АСТРОНАВТ е Алън Шепърд, прелетял 486 километра за 15 минути. Суборбитален полет, няма обиколка на Земята, не в космоса, но… Американец!

Що се отнася до агнешкото… Просто медиите трябва да продадат стоката си на купувача. И да получат пари. Не от него, а от реклама. За което е нужно да се задържи зрителят. А вниманието му трябва да се привлече от интересна и харесвана тема, за повече време. Или върху по-голяма вестникарска площ.

Е, какво обича нормалният българин? Обсъждане – клюки, цени, нужди… Директно все още се избягват преките клюки. Поне в обявените за национални телевизии. Макар че отдавна си имат клюкарници и клюкарки.

Но цените… Икономисти – с извинение – има бол. Свръхпроизводство. И като пълчища хлебарки заливат студиата. Сблъсквайки се с клю… Тоест – със социолози, политолози, идиотолози…

Говорещи глави  и вятър… Плюс мъгла. В съзнанието зрителско…

Изход има, разбира се. Юрване в интернет и търсене на други гледни точки, анализиране, мислене, намиране на собствено мнение…

Не е за препоръчване. По-лесно е да си припява човек песнички от реклами. /Сетете се за видяното в „Двама мъже и половина“ – децата знаят рекламните песнички и ги пеят, млади жени питат дали четенето включва есемесите/

А телевизорът не можете да направите шкаф за книги. Вече телевизорите ги правят плоски.

Което, всъщност, е добра метафора…

ЛЕДЕНИ СТРАСТИ

Гласът на разума често е ултразвуков…

хххх

–     Пешо, ти да не си се оджендървил? Защо ближеш краставицата като вдовица?

–     Погледни й цената – не ще я ближеш, ами само с поглед ще я опитваш…

хххх

Отбивам се в магазина на бивш ученик. Той е зает – зяпа през витрината хубавичко маце, което явно чака някого. И зяпа унесена в телефона.

Телефон има и в ръцете на Ангел. Насочил го е през стъклото и се опитва да фокусира върху задничето на девойчето, макар ръцете му да треперят като на алкохолик при вида на първата чаша ракия…

–     Какво маце… – шепнат жадно пресъхналите му устни…

Успокоявам го.

–     Навремето, пред Писателското кафене минала млада хубава жена. Всички посетители се струпали на витрината, само Елин Пелин казал: „Кому ри е изгорила душичката…“

В този момент от близкия магазин излиза висок младеж и се запътва към момичето.

–     А – казвам – ето кому. Даже още дими горкият…

А Ангел вече наподобява кокера, когато усети, че на масата е метната пържола…

ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГА /трагикомедия/

• Миналата седмица валя – каза баба Мара.

Никой не й отговори. Дори едно „Ъхъ“ не пророни дядо Пешо, който беше най-учтив от всички, та се примиряваше с рефрените й. Другите си знаеха, че баба Мара ей сега ще забрави казаното и след малко ще го повтори, потрети… Веднъж чичо Пенчо брои тия повторения и се оказа, че за пет минути бабата шест пъти го питала как се казва. Отде да го помни – чичо Пенчо беше едва вторият й син…

• Нощес спах – информира ги кака Дона. Тя беше с две години по-голяма от Мара, ама си я водеха „кака“ още от трети клас.
• Остава да кажеш, че си сънувала – завистливо промърмори дядо Весо.

Кака Дона го погледна учудено. Тоя пък откъде знае? Да беше преди шейсет години, да речеш, че е спал до нея и е чул приказките й… Ама откога тя си спи сама, пък и не обича нощните си излияния – сутрин й казват, че пак е плещела нещо, ама и тя не разбрала какво, пък иска й се да ги чуе, да научи нещо и тя за себе си.

• Сънувах… Кошмари… – рече кака Дона и се обърна към дядо Весо – тебе, например…
• Еха, да бях по-млад – щеше диабет да получиш от сънищата си – захили се той.

Баба Мара изведнъж се съсети:

• Миналата седмица валя…

На баба Гана й беше малко криво, та резна:

• И другата валя… Ще вали, де…

Баба Мара я погледна сериозно:

• Ма, ти отде знаеш? Да не си станала Ванга? Я ми кажи тогава днес какво ще има за обяд?

Чичо Весо се изхили:

• Нещо, дето мирише на месо. Ганчо домакинът доведе псето си, ясно, че ще го храни с хубави работи…
• И ние може да докачим – въздъхна баба Гана.
• Айдеее, удариха го на мечти. Тая иска Весо, оная точи изкуственото чене за мръвки – надигна се от пейката бай Слави…
• Къде, бе? Още е рано – рече му дядо Киро, полуизтегнал се на другата пейка.
• Абе, такова… Ще ида да пусна една…
• Нали преди малко ходи?
• Ходих… И пак ще отрони тоя три-четири капки… Развредих се от годините, ей… Едно време каса бира изпивах, после шише ракия и чак на заранта се усещах хубаво опикан. Пък сега – вода не пия, чучурчето едва протича, коремът ми надут като в деветия месец…
• У, мръсници! – рече кака Дона – Съпикасвайте се, бре, жени сме…

Дядо Весо се изхили:

• Бехте… Едно време. За някои от вас мога даже да гарантирам, лично съм проверявал…

Бабите размахаха ръце, ама замълчаха. Че и той да си мълчи… Макар че…

• Едно време… – обади се мълчалата си досега баба Евлампия – Едно време беше… Минало бешело време… Пък сега… Кажи, даскалице – обърна се към кротуващата си баба Лара, някога детска учителка.
• Миналото време е наше, сегашното… То е за гледане. А бъдещето може и да дойде за някого – произнесе както винаги малко завеяно даскалицата…
• Еееей, бъдеще пък чак… – въздъхна дядо Весо – Пък може и да го преживеем… Ама Господ що ни е забравил, та още се мотаем по тая грешна земя…

И се засъстезава с дядо Киро кой пръв ще замести идващия откъм тоалетната бай Слави…

Страници: 1 2