Е, аз се опитвах да облитам света – историята, мисленето, медиите, политиките…
Време е да кацам…
От следващия понеделник ще има със сигурност /почти!/ раздел „ За четене“. Няма как – хрумват ми разни истории, записвам ги – с доста труд. Колко са качествени е друг въпрос. Важното е, че се появяват…
А коментари… Надявам се да има, но… Ако не искаш да лъжеш – не обещавай…
Лошото е, че съм човек от старото време. Привикнал да има мнение, не страхуващ се да го изложи.
Това е планетата Земя. Така са я наричали живущите там същества, докато са били човеци.
И, като всеки царстващ биологичен вид, прекалили с размножаването си. Е, то не е първи подобен грях тук. На три пъти планетата се отървавала от пренаселеност, дори последните размножили се видове били почистени насторо – преди няколко десетки милиарда земни години. Нямало е време дори да бъдат изчегъртани докрай останките им от земната кора…
Но човеците толкова напреднали, че се наложило сами да се заемат с регулацията на популацията. Тоест – да намалят бройката си.
И тъй като инстинктът за размножаване погазва всякакъв разум, не успели с мъдрувания и поучения. Не помогнал дори опитът да бъде изчистен от корен тоя нагон. Святкали инструментите на хирурзите, трудели се денонощно местните лечители на страстите, режели и хвърляли излишни органи, но…
Милиарди, милиарди, милиарди… Несвършващи се дори от войните човеци.
Накрая стигнали до просто и същевременно ефективно затлачване на емоциите и нагоните.
Пролет… Един ден топло, на другия дъжд, на третия вятър… Дърветата цъфтят, цветовете се ронят…
И би трябвало да е любовен сезон, ама нещо любовта я няма. Само секс! Най-вече народът в ролята на булката…
При това излъган от наивни тарикати, смятащи се за голяма работа с две малки. А всъщност – нагли и жалки…
Аз си намирам забавления. Например, посветих един следобед да разбера – с коя фирма е подписан договор за американски газ. Защото някак си ми стана мъчно за Простокирото. Явно бая бой е ял като малък, тъй като не умее да излъже барем на ниво първолаче.
Видите ли – нямало да каже с кого е подписвал, щото щели да разберат други премиери и да поръчат евтин газ при същите тия, дето го продават /цитирам оная паднала по лице Барби, дето се изживява освен като любовничка и като негова шефка/ – ЧЕТИРИ ПЪТИ по-евтино от руския газ???
Реално, възможностите са няколко. „Скитащи“ танкери – танкери, чиято стока е отказана и търсят де да пласират газа. Или пак руски газ, ама през нужния посредник. Или най-вероятното – газ по далаверска линия чрез американски съучастници на Киро, Асена, новия булгаргазски шеф…
Навън падаше първият сняг. Студено… А печката не топлеше. Даже не гореше. Защото оня не беше я запалил…
И това – въпреки че тя се беше прибрала навреме, в обявения час. Което си беше неочаквано, разбира се. Но нали затова е той – да я очаква. И да е уредил гнезденцето й с топлина и свобода.
Всъщност, свободата започваше от прага на гнездото навън. Ето – сега се върна от мола. Абе, то само името му мол. Селски магазин. Какви молове е виждала тя зад границата… Молове!
Разказваше на приятелките си, но някак си стеснително. Защото всички бяха пътували по света. По-скоро – по важните места на света. С какво да ги смаеш, когато са пазарували в магазините на Париж, Милано, Флоренция, Барселона, Лондон…
Попаднах на много интересна книга на американеца Джонатан /Джона/ Голдберт – „Либералният фашизъм“/. Посветена е на италианския фашизъм и немски нацизъм, днес преминали в либералния фашизъм на американците и други около тях, претендиращи за господари на света.
Изключително интересно е да види човек как се формира либерализмът – замяната на Божественото право на кралете да съдят и наказват с „правото“ на либералите да определят, класифицират и разрушават всичко, което не им харесва.
Ненапразно подзаглавието е „От Мусолини до Обама“…
Чак в началото на третото хилядолетие човечеството беше доведено в прекрасния свят…
Останаха в черното минало непрекъснатите войни, политическите разделения, социалните пропасти, моралните принципи и закони, античовешките мераци и страсти…
Добрите управляващи света решиха да заделят част от парите си и направят щастливи останалите жители на планетата.
А какво е нужно за щастието? Да не мислиш за другите и да си доволен от себе си.
За другите нямаше смисъл да се грижи нормалният жител. За тях се грижеха специалистите.
И личното доволство си беше налице. Защото се появяваше редовно, без закъснения, без възможности за колизии, душевни терзания, мъки… Просто не бива да има страдания извън човека. Или поне той да не ги забелязва…
А, да – и да бъдат премахнати всичките му грижи. От битовите – домашни ремонти или избор на храна, до личностните – любов, радост, отношения с другите…
Да, и преди на планетата беше имало хора в подобни състояния. Но отхвърлени от обществото, често дори преследвани от закона…
Беше Гергьовден. Мина страхотно – цял ден телефонът не млъкна. И от тук, и от чужбина. Холандия, Германия, САЩ – звъняха бивши ученици. Душата се облажи…
И по други поводи.
Обади се братовчедката Роса. Щяла да става ПРАБАБА??? Една година е по-малка от мен. И – прабаба…
Препоръчах й да постъпи в Археологическия музей… Като експонат…
Идваха бебетата. Разбира се, дядо им направи поредна торта. Отново експериментална – взех малки бисквити с ванилия, наредих ги не хоризонтално, а вертикално, залях ги с крем за солидно попиване. Естествено, бял крем отгоре, украса…
А телефонът звъни…
Ето – обади се един младеж, учител. Неговите възпитаници – под ръководството му – спечелили един златен и два сребърни медала на конкурс по компютърно рисуване.
Нямам понятие как се прави, но – важното е, че децата са постигнали нещо. И са доволни. А и са докоснали прекрасно нещо като живописта.
През 1970 година ни пратиха на военен лагер. Май бяхме първите или едни от първите, които минаха по програмата за НВО /не Ейч Би О, а начално военно обучение/.
Ние имахме някаква представа по предмета. Що филми за войната бяхме изгледали – „Капитан Леши“, „Валтер защитава Сараево“, „Козара“ и какви ли още не плодове на югославското кино, гарнирани със „Сержант Кален“, „Закон и юмрук“. Отделно съветските, ама те бяха прекалено сериозни, че искаха и мислене – нещо, към което пуберите нямат предпочитания. А, то май тогава и пубери нямаше, изкелефечването дойде по-късно.
Да не споменавам за близките времена, когато казвах на учениците: „Преди в казармата не ходеха само инвалидите и педалите. Вие не сте инвалиди, нали?“…
А ние се интересувахме от очакващата ни казармена реалност. Не само любопитството и предчувствието, каращо момчетата да разпитват за военната служба, както момичетата за всеки случай запомнящи къде се намира родилното.
По него време в отпуска бяха се прибрали един братовчед на баща ми и един по-голям от нас младеж, живеещ наблизо. Та ги питах и разпитвах, за да придобия знания и опит, по-късно оказали се абсолютно неверни и ненужни. Кой знае защо, по време на службата в Севлиево, мен никога не ме е събуждал командирът на базата, за да пита: „Гошенце, днес ще имаме ли занятия или да ви оставя да поспите?“, както е било при батковците, разказвали ми колко уморително нещо е да командваш нищо не разбиращи офицери и генерали…
Родителите й бяха селяни, изпратени в града, за да научат местните как правилно трябва да се живее по новото време. И, като всички селяни, цивилизовали се в селяндури, знаеха уреди себе си и светът ти наоколо ще е уреден сам…
Затова я възпитаха в колоритната смесица от селяндурския егоизъм и кухата изразителност на новото време.
Първа поздравяваше срещнатите – особено ако зависи от тях, първа скачаше, щом влезе учителят, първа вдигаше ръка от първия чин отпред. Което си беше трудно при дребничкия й ръст, който я правеше да изглежда по-малка дори от реалното.
genek 