Затова завиждаше на съселянчетата от центъра – все деца на избрани хора от околните села, настанени по важната градска част заради умението си да се нагаждат към нагаждачеството.
Дъщерите им си бяха истински селски деца – с едър кокал, яки ръце, гневен нрав… И претенциите, че са новата класа управляващи…
В четвърти клас съученичките й се заглеждаха в по-възрастните – момчета от шести, че даже седми клас. А нея забелязваха все младоци от трети клас.
Но с тях тя оттренира бъдещето си поведение – строга командирка. Оттренира, тъй като и младиге третокласници нещо не щяха да се подчиняват…
А тя знаеше – най-добре се разговаря, когато единият нарежда, а другият изпълнява. При което тя, разбира се, е първият, началникът…
Което някак си не ставаше…
Беше родена, защото така трябваше. Семейство без дете не е семейство, нали? Кой ще гледа вече остарелите му социални съставки? Правилно – дъщерята. Защото синът ще хукне по разни там… Абе, има възможност да гледа родителите си, но трябва много, много възпитание, за да стане свястно мамино синче. Или татковото момченце на 40 годинки…
Е, тя се роди момиче с предначертана съдба – стара мома, която се посвещава на семейството.
Но после се случиха две събития – с разлика във времето, обаче все променящи реалността от представите на родителите й. Първо – роди се сестра й. Която от малка беше поверена на грижите й и известно време задоволяваше нуждата от изпълнителски състав.
Второ – появи се един… Както и да е, появи се и подкопа родителските планове за старата грижовна мома.
Остави другото, ами оня се оказа достатъчно разтропан, за да се справя с живота, че и да раздвижва нейния.
Докато се случи нормалното – нещо се разболя. И тя беше принудена да поеме командването в семейството. Да, естествено – нещата вътре много не се промениха: той готвеше, той миеше дори чашката й от кафе, но тя… Тя вече нареждаше. Поръчваше, ръководеше, командваше… И много се ядосваше, когато тъкмо заповядаше: „ И направи нещо за обяд!“, той мълчаливо посочваше към врящата тенджера или горещата фурна. Намисляше тя да се почисти и зареди с дърва печката, а той най-нахално вече свършил всичко…
Но това не й пречеше да командва. Важното е да каже, пък кой ще го направи е второстепенен въпрос…
И, разбира се, също възникваха проблеми. Поиска му да направи нещо в апартамента. Така – красиво като в представите й. А той почне да обяснява, че няма как да стане… Иска му голяма люлка на терасата, той й чертае планове как люлката е с половин метър по-дълга и метър по-широка… Просто няма как да се хване! Но нали тя иска? Защо да не става? Не може така реалността да е срещу желанията й!!!
Хареса й да ремонтира апартамента. Сега една стая, после друга, коридори, баня, хол… Удобно време за развитие на командното надсъзнание. Да, често ставаше различно от представата й, ама няма да се остави някой да го разбере, я… Демонстрираше самоувереност и сигурност. При командването е важно не да се изпълни точно заповедта, а да се остави впечатлението за власт…
Оня болният вече й пречеше. Де да беше сама… С тоя апартамент, с приятелките – всички вече щастливо разведени, някои по два пъти, с времето за заведения и винаги пресни клюки…
И му заяви директно – да се маха. Ще му плати половината апартамент. Според ония пари, дето навремето плащаха за него. Сега… Пет-шест днешни заплати…
И щеше да ги извади от сметката си в банката – да не е луда, че да държи обща сметка с него? Защо да знае той за някакви си нейни спестявания?
Обаче, тоя пак й направи напук.
Умря…
Развали й удоволствието да покаже каква силна личност е, развали й поучителната лекция пред приятелките, дето се наложи да бягат от мъжете си… А нейният не избяга…
Само дето й оставил гадна бележка преди смъртта: „Смяташ, че си спечелила? Добре, радвай се. И това напхравих за теб…
Само един въпрос – сега кой ще върши работата? Или смяташ, че ще изкомандваш оная в огледалото и тя като се затича…“
Ей, мръсник!
Успя да й развали удоволствието…
Малко, но все пак – успя…
А сега – кого да чака да каже А, та тя да отсече: Я?!
ТАКИВА МИ ТИ
Най-античовешкото изобретение са парите. Природата налага да се оцелява. А за това са нужни пари. И човек роб става, за да получава поне част от необходимите му пари…
Понякога има много пари. Много! И става техен роб…
хххх
Задокеанските внуци бяха във ваканция заради тамошното честване на Великден седмица по-рано. Баба им ги съветва – да обявят, че искат да празнуват православно. А ония уж уважават чуждите религии – ще им дадат още една ваканция.
Аз не се задоволявам с малко. „Гошко, Сашко, обявете, че искате да отбележите и мюсюлманския Великден, и индуисткия, и Великдена на Голямото спагетено чудовище… Но най-важното – обявете се за петъчани. Съботяните вече нямат полза от свободна събота…“
Бе, почивка да има – ние сме поклоници на гяволъка балкански…
хххх
Обърнаха Украйна на цирк и сложиха клоуна да го представлява…
хххх
Все още живият американски президент слезе по стълбата на въртолета и въздъхна – най-страшното отмина…
хххх
Странно – как великденските зайци снасят великденски яйца?
И с какво ги хранят, че пускат и шоколадови?
хххх
Между другото, Байдън беше посрещнат от куп великденски зайци – двуметрови, стотинакилограмови, розово-белички…
Оппа…
А защо нямаше афроамерикански зайци-негри? Или азиатски? Или латиноси?
Ай, ай – пак ще вилнеят беелемите и останалата паплач…
ВРЕМЕ ПО ВЯТЪРА
Умори се. Все пак – магазивчето беше далече, пък той реши да спести някой лев и тръгна пеша. А вятърът брулеше ли, брулеше. Разнасяше хартии, найлончета, всякакви боклуци…
Зърна пейка, поставена сред малка градина. Условно наречена традина – на площ колкото панелно балконче.
Но, все пак – възможност за отдих.
И седна…
А вятърът подмяташе сметта. Която, при липсата на задръжки, скоро взе да се събира в краката му.
От скука се загледа в нея смет. Стари вестници, листчета някакви, амбалажни пликове…
Заинтригуваха го заглавията. Така и така искаше да поседне поне пет минути – загледа се.
Аха, някакъв политолог ли, социолог ли – важното е, че предвижда победа на партия „Зелен листец“ на предстоящите тогава избори. И ги хвали, и ги възпява, и…
Ама що хартия е похабена, що мастило излято, що глупости тръснати на бунището на разума…
А партията „Зелен листец“ я няма днес. Отдавна я няма. Изгуби на изборите, собствениците й си намериха нов бизнес, баламите от митингите им се юрнаха подир други обещаващи циганки…
О! Отдолу интервю с някакъв политикан. Та тоя го знаеше. Бяха в един курс навремето. Оня беше кръстоска между два народа, но избра български паспорт. Щото със съветския щеше да служи нейде по тундрите… А така – уредили го Юрдан да завърши школото по-рано, после студентства, накрая му се размина службата в армията. Тарикатче си беше… И май такова си останало. Сега е… Абе, кой ти помни ония от миманса. Но във вестника го представяха като известен деец на коалиция „Орлов рак с щука“. Тогава. После – при други, при трети, сега… Сега сигурно носи на ревера си значка, та да поглежда и помни от коя партия е… Обаче, се гордее и преди, и сега, че е върнал съветския си паспорт. Щото друго няма с какво…
Аха – още едно интервю. За щастие, вестникът смачкан през него, та да го отмине човек. Макар да е интересно за психиатрите. Някакъв забравен днес незапомнен космополит. Убеден, че тази държана е ненужна на света. Просто, защото той не й е нужен. Никой не го иска за вожд, никой не застава зад него плътно… Освен партньорите му, но това е друго нещо, за червена точка…
Реклами, реклами, реклами… Купете си това, не можете без онова, животът ви ще е провален, ако не внесете парите си при… При кого ли не – направо списък на издирваните след две-три години тарикати.
И цени… Болезнени цени. Спрямо днешните, де. Какви цени от тогавашната реалност, превърнали се в мечтани от днешния хаотичен битпазарен мрак…
Вятърът пак духна и отнесе страниците. Но донесе други. С портрети на някакви исторически хорица. Тоя бил с оженил за оная, оня бил известен и уважаван в дома си, трети написал песничка и даже я изпълнил сред фурор от пляскания по масата от местните алкохолици и наркомани…
Както и онези, дето са известни, защото са известни.
Плюс снимки на бедни момичета, нямащи пари за дрешки, та даже за един сутиен. Макар да им е необходима поне алпийска раница…
Тишина…
Вятърът замря. А той се надигна от пейката, ритна заплелия се в краката му вестник, настъпи рекламна брошура, прекрачи телевизионна програма от времето, когато имаше още телевизия…
Всичко това време отиваше сега по вятъра…
Сети се за дядо си. Който вечер ставаше от масата с думите „Отивам по вятъра…“ или „ на повънка“, и излизаше да се изпикае. Да изхвърли всичко излишно от себе си… Както онова време изчезваше ненужно и безсмислено…
И продължи сред собствената реалност, прехвърляйки в джоба си няколкото монети. За една ракия и пакет цигари. Хляб… Вече е толкова химизиран, че няма смисъл да се трови. Пък утре… Ако дойде…
АМА ЧЕ ПРОСТАЦИ НАОКОЛО
Слънцето надничаше зад пролетните облаци като усмивка на продавачка – леко изплъзваща се, формално ведра, на практика уморена като параван в куклен театър.
Той спря до портичката и се огледа. Градинката беше готова – прекопана, цветята засадени, храстите вързани, защото още им е рано да се разперват, лехите оформени, че и тук-там вече избиваха зелени стръкове.
Е, жена му беше свършила добре работата си. Ама все щеше да зърне нещо и да й направи забележка. За него оставаше двора отзад. Да пооправи поне малко натрупаните боклуци, да поразкопае, да оправи оградата към комшиите откъм гърба на къщата, защото кучето на ония май беше хапнало изчезналата оня ден кокошка. Ама небрежни хора, ей! Минали кокошките – какво толкова? Ще клъвнат от разсада – няма да обеднее човечеството… Обаче, вечерта се прибраха с една по-малко, а той така и не видя какво е станало. Ако знаеше… Ох, че скандал щеше да вдигне… Макар… Абе, не беше баш за скандал сега. Таман ръката му се оправи след предишния. Грубиян! Неподходящ за него комшия! Хем го шамароса, хем му развреди нещо ръката. Хич и не щеше да се поскарат като комшии, после да му се извини… Ами направо бие…
Не като оная Мара, до тях. И той, и жена му й вдигаха скандали. Вдовицата тихо изслушваше претенциите и се прибираше в къщи. Веднъж в годината синът й се връщаше от странство, ама тогава имаше доста работа по къщата и двора, та нямаше време да се разправя с него. Добре беше, щото здравеняк син имаше женичката… Че и той простак – ще се развърти и…
Така и с дядо Васо. Той не мълчеше, също крещеше, ама един дядка какъв глас има… И рядко се показваше на улицата, все в къщи си седеше. Вярно, поне веднъж седмично дъщерите му идваха да го видят. Но явно дядката не се оплакваше от съседа, та те само го поздравяваха и отминаваха. Искаше му се да им направи забележки… За каквото ще да е… Да им обясни колко неправилно живеят, но… Хем мъжете им живи и здрави, хем синовете им вече отраснали…
Няма смисъл за едната справедливост да рискува и от тях бой…
А, ето я Мара. Отваря портичката, излиза. Пак ще ходи до телеграфния стълб да види колко ток е изгорила с мизерната си крушка снощи. Е, най-много да е готвила нещо на печката. Радиатор в това време тя не пускаше – хладно, вярно, обаче… С нейната пенсия може да си позволи само да извади още едно одеало върху юргана…
Ха! Отиде до стълба, погледна и се върна. Минава като покрай турски гробища… Абе, поздрави, ма… Не го поглежда даже… Него! Тя за каква се мисли тая?
Аааа, ще му падне на езика… Ще й напомни и простотията, и…
Оппа! Дядо Васо… Към кварталното магазинче отива. И… Бе, що не го забелязва?
Ама, че простак!
Невъзпитани хора!
Ще ги научи той… Довечера. Щото е време да отива на работа. Няма как – оня простак, майсторът, мрази закъсненията и почивките. Ама нека… Ще се пенсионира, пък тогава ще му каже…
Той за какъв се мисли…
Простак! Аман от тия простаци наоколо…
ТАКИВА МИ ТИ ОНАКИВА
Никой не може да ни помогне, освен нас?
Никой не може да ни помогне!
хххх
„Защо ме биеш?“ – „Ако знаех, трябваше да те убия!“…
хххх
Нещата се менят: в джунглата човек за човека е вълк, при демокрацията – господин вълк…
хххх
„А при демокрацията…“
„Искам да живея при демокрацията!“…
хххх
Изпадаме в еволюционна ситуация…
хххх
Жизнеспособна ли е демокрацията?
Ако можеше да е жизнеспособна, на Запад да са вече умрели…
хххх
Нови и нови кредити – инжекция в протеза…
хххх
Нещата ще ги оправим сами – по една заплата или пенсия за оръжие, още по една за здравеопазване, друга за образование, следващата за енергетика, после за… Абе, има за какво. Но най-напред по една заплата или пенсия за инфантилчетата – да не са дошли безплатно във властта…
genek 