Само аз и внукът устискахме.
Като ни зажули нещо лятно… Внучката четири пъти повръщала в детската градина, снахата и синът също поразени, жена ми направо на легло…
Аз се усъмних в детската им градина. Само четири деца не били засегнати. Ама ако е хранително натравяне – как се предава заразно?
Синът и снахата ходиха болни на работа, децата в детската градина. И почти всички деца си били на линия.
Важното е, че се пооправя народът.
%20%D0%A5%D0%B5%D1%80%D0%BB%D1%83%D1%84%20%D0%91%D0%B8%D0%B4%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF.%20%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%20%C2%AB%D0%93%D1%83%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%BC%C2%BB%2C%201945.jpg)
КОЛКО ЛЕСНО НИ БЕШЕ
Докато посегна към дистанционното и се заточи бая тъпа реклама. Тъпа за мен, но гениална за, с извинение, тийнейджърите. /Дума, която избягвам да използвам – звучи като тропане по главите им, някак си тенджерно. А и при западняците има подобни думи – у нас още Захари Зограф е изрисувал възрастите, а и си ги знаем: бебе, дете, момченце, момче, юноша, младеж, момък, млад мъж, мъж… Макар доста от нас да остават на трето и четвърто стъпало./
Както и да е, но рекламата засяга изключително важен проблем за младия човек – как да му обърнат внимание в училището, как да стане звезда…
Трудно е днес…
Малко. Не ми е до коментар. Има някои – в „За четене“, в бележките.
Жегата е убийствена. Та рекох да не й помагам…
Като всеки дъртак се връщам в миналото. И открих лек, приятен филм – „Баламут“. Студенти, случки… И, кой знае защо, повечето от тях ми напомниха моето студентство. Още повече, че филмът бил заснет през 1978 година, а аз тогава завърших.
Нищо особено не е, но е приятен…
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ С НИКОГО ДА СЕ СКАРА
Ранен следобед. В парка е почти пусто. Виждам пейка пред един храст. Уморен съм, сядам.
И чувам глас отзад:
– … Не те е срам! Съвременен човек си, а ги правиш едни… Не ти ли е неудобно, не смяташ ли да се промениш…
Гласът се носи от другата страна на храста.
Хм…
Че кой там така добре ме познава? Та се и сетил за мен?
Започвам да пиша още в понеделник. Защото трудно се справям. Някак си буквите танцуват, налагат се дълги почивки.
А все още мога нещо да кажа. Или – поне имам право да говоря.
Чета. Препоръчвам ви класиката. Тия дни големият внук – адаш, каза, че в американското им училище му дали да чете „Големите надежди“. Това е най-харесваната книга на Дикенс от мен. Надявам се и той да я хареса. Макар… Времето, децата, средата…
Препоръчвам и Стайнбек. „Гроздовете на гнева“ – книга, която би трябвало да е хвалена в социалистическия свят, но беше подминавана. А е жестоко реалистично. Роман за годините на кризата в САЩ, за хората, затворени в концлагери и работещи буквално за храната, за истинския, а не рекламиран ни капитализъм.
РАЗХВЪРЛЯНО
Здравната система – хранителна среда за акули, раци-трупояди и жабоци…
хххх
Все по-богати медици – все по-болна нация. И обратното…
хххх
Изгодно е да си търговец на оръжие. Събираш оръжието и боеприпасите в склад, някой гад ти го взривява, получаваш застраховката, продаваш скритата стока и отваряш друг склад… После и той гръмва… Хайде – трети…
Парите текат на три поне поточета…
Най-много някой да се опита да те „отрови“ с неизмита салата…
Което не пречи на далаверите…
Плетат се буквите, едва разчитам, затова…
Само ще отбележа – събота, 6 август. Зверското убийство на невинни хора в Хирошима.
Медиите или споменават през зъби или мълчат.
Очаквам скоро да твърдят – убийствата са извършени от СССР. Или да възпяват безкрайната храброст на американците, убиващи от разстояние невъоръжени и неподозиращи подлостта им хора…
ПРОСТО ЗАПИСАНО
Вуйна ми – на 92 вече, съветва братовчеда:
Загриженият старчески егоизъм…
хххх
Племенникът е на плажа с дъщеричката си. Очакван диалог:
Тя – замислено:
НАНЯКЪДЕТО
Властта се бори успешно само с пенсионерите…
хххх
Заговориха, че Байдън вече е заместван от двойник…
Невъзможно! Къде ще намерят подобен изкукуригал глупак…
Жега… Излизах в събота, пих чай и студена вода, едва се прибрах. Краката трудно се движат, главата шуми…
Лежах, уж отморявах… Мани, мани…
Трудно беше да пиша, но намерих как.
При това не лежах без работа, а се престраших да поровя из телевизионните програми. От доста време ги избягвам, макар понякога – например, при хранене – зяпвам към екрана.
А сега погледнах към руските телевизии, към публицистичните им предавания за войната.
ЧИЧО ПЕРО /експозиция/
Чичо Пешо някои наричаха Перо. Но – тихичко и далеч от ушите му. Защото, както с полушепот говореха зад гърба му, бил малко перко и като нищо можело да набие дръзналия да го обижда. И не само него. Веднъж беше напердашил трима цигани, опитали се да откраднат кон от ТКЗС-то в близкото село.
Е, последствия нямаше. Защото чичо Пешо работеше в милицията и тъкмо тогава го бяха изпратили да разследва изчезването на тон слънчоглед от склада там. И попаднал на циганите, тихичко отвеждащи коня от стопанския двор.
Друг въпрос е какво щяха да правят с него – ни можеха да го продадат на друго ТКЗС, ни на частник. Ако случайно намереха, де…
Важното е, че ги сбара в тъмното, разбра какво става и…
Циганите изпълниха отчета. И го ангажираха, защото иначе чичо Пешо щеше да открие слънчогледа и да стане една…
Казано направо – началниците му хем го харесваха /можеше да открие дори сврака, отмъкнала капачка от бира/ хем се бояха от него. И по-скоро от трудно управляемия му нрав. Често разкриваше неща, които по него време не бяха за публичност.
genek 