Успях миналата седмица да напиша нещичко. И отминах още повече събития по света, у нас и около мен.
Например, първия учебен ден…
Няма да се връщам в миналото, но… Свиреха музики, пускаха песни, първолаците и някои от по-големите носеха цветя.
И директорите дръпнаха служебни слова, на места даже медиите надникнаха.
Иначе – училището ги интересува, ако нещо стане. То става, де – ама медиите искат, чкат, надяват се на нещо… Нещо мръсничко. Защото медиите станаха… Преди имаше няколко откровено долнопробно клюкарски. Сега са всички. Включително обявяваните за най-големи и най-гледани.
Правилото е старо – ако куче ухапе човек, това не е новина… Виж – когато човекът ухапе куче…
Та така – хората всеки ден хапят псета…
В миналото отидоха новините за жътва, оран, строежи, производство…
Впрочем, какво производство, какви добиви…
Няма!!!
Това – внос, онова – внос, третото – нелегална направа…
/watch?v=k3j4SBdfixM Успях миналата седмица да напиша нещичко. И отминах още повече събития по света, у нас и около мен.Например, първия учебен ден…Няма да се връщам в миналото, но… Свиреха музики, пускаха песни, първолаците и някои от по-големите носеха цветя.И директорите дръпнаха служебни слова, на места даже медиите надникнаха.Иначе – училището ги интересува, ако нещо стане. То става, де – ама медиите искат, чкат, надяват се на нещо… Нещо мръсничко. Защото медиите станаха… Преди имаше няколко откровено долнопробно клюкарски. Сега са всички. Включително обявяваните за най-големи и най-гледани.Правилото е старо – ако куче ухапе човек, това не е новина… Виж – когато човекът ухапе куче…Та така – хората всеки ден хапят псета…В миналото отидоха новините за жътва, оран, строежи, производство…Впрочем, какво производство, какви добиви… Няма!!!Това – внос, онова– внос, третото – нелегална направа…Да – и демокрацията уж вносна, а тук преработена… https://www.youtube.com/watch?v=9ougoQp5i7E
ИЗ СОФИЙСКИТЕ ПОТАЙНОСТИ -1.Вдигна ме синът. От хубавия диван. И ме командирова до София. На път тръгваха той и внучетата. Да ги разходи, да им покаже туй-онуй. Защото са видели само Краков, Варшава, Мадрид и други малки градове.Аз –като гид. Макар че трудно виждам и съм живял в сторлицата преди половин век точно.Е, отскачал съм чат-пат, ама тъй – за няколко дни.А когато живеех там – бях я обиколил. И новите неща не познавам, но не те са интересни. Интересното е онова, което за софиянци са потайности. Просто може на ден по три пъти да минават отнейде и да не знаят покрай какво вървят…
Не са добре очите. Но седнах да запиша някои мисли. Не знам защо. Камо ли да смятам, че някому са нужни.
Освен на мен. Да си кажа – щото мълчанието е злато, ама за управляващите мълчаливите…
Настъпва циганското лято. И в годината, и в живота.
Макар никой да не е сигурен дали е в лятото или в зимата на живота си.
Ако гледаш медиите – животът кипи. Ако се огледаш – блатото е спокойно.
Не, и там има живот. Жабите, например, не са по-лоши от хората. Участват правилно в кръговрата на природата – появяват се, живеат, мрат. Понякога умират на дъното на блатото, понякога извършват добро дело за природата – нахранват друга живинка.
А ние… На работа, у дома, забавление, оцеляване.
И даже не се замисляме. Защото животът иска не мислене, а действие. Е, зействаме – кой работи, кой краде, кой… който – каквото… Движение да има.
Не смисъл – а движение.
Да не мислите, че без хората животът ще спре?
И без Леонардо, Пушкин, Шекспир, Омир, Нютон животът на Земята си е вървял и ще си върви. И преди динозаврите, и при тях, и без тях…
Въпросът не е да дадем нещо на планетата, а на себе си. Защото създаденото от хората е важно за човечеството.
Ама можело да избухне ядрена война и планетата да загине…
Няма! Луната е без атмосфера, а не е загинала. На Юпитер и Сатурн има друга атмосфера – и си се въртят.
Виж, някога е имало /учените твърдят!/ планета Фаетон, сега е астероиден пояс.
И?
Ако е била заселена – ми, изчезнали са жителите й. Но планетата си е в природата, върти се в астероиден кръг, пък след време…
Кой знае…
Така и с нашата /нашата ли?/ Земя. Ние кое поколение хора сме? Трето? Пето? Май е имало и други, преди нас.
Ще има и след нас…
Може да дишат радиоактивен въздух, да се хранят със силициеви смеси, да се размножават чрез деление…
Подробности…
Светът ще си съществува…
И никой няма да знае за някакви си човешки проблеми, та даже за нашите, огромните – стига ли заплатата, иска ми се нова кола, я това маце дали…
Когато охранникът влезе, Джони усети – край. Това, разбира се, знаеха и останалите в спалното, затова всеки си намери занимание – едни отвориха разрешените излишни сандъчета, други разгърнаха учебниците, макар че не бяха в занималнята, трети просто загледаха индиферентно в някаква, видима само от тях, точка върху идеално бялата стена.
Джони не изчака официалната покана. Знаеше – трябва да се яви при завеждащия учебната част. А там… В най-добрия случай – изпращане в щурмовите части, водещи вече петгодишна война срещу терористите в Сахара…
Хлопна разрешеното излишно куфарче, като успя за последно да погледне двете електронни игри, тенис ракетата, боксовите ръкавици. Все неща, които бяха излишни според устава, но разрешени все още за юнкерите…
Пред вратата го очакваха още двама щурмоваци. Излишна деликатност, след като всички знаеха за какво го викат и как се отива по тоя път.
Има един руски непреводим израз: „Через „Не могу“. Буквално – през невъзможното, през себе си.
Та така и с блога. Умора, желание за покой – и пустото искане да кажа нещо.
Като жена на пазара или в клюкарския обменен пункт пред входа…
И ето – пак има какво да се пише.
Но вината е на света. Най-вече на родните и чужди политикани.
Е, как да не се похилиш на снимката – Шолц с пиратска превръзка на окото. Случайно се бил джаснал при пробег…
А дали това „случайно“ да е с име? Някой недоволен от глупашките му действия? Или човек, отмъщаващ за корупцията в Хамбург по времето на кметуването Шолцово там? За което уж се води следствие…
С две думи – възможно /подчертавам – възможно!/ да има следи от ности и синина около окото.
Е, хитрото е да не се вдига шум, защото пораженията ще са по-големи. Психологическите и политическите…
А аз намирам време за учене, за отдих, за забава дори.
Ми… Пенсионерско лято…
хххх
На първи септември се сетих – юбилей!
На тая през 1973 година заминахме на бригада в Плевен. Разпределиха ни по бараки, почнахме да се запознаваме. И седят на една пейка момичета. Едно дребно, слабо…
Не знаят още… Ама ще ги научи… И ще разберат – кой е Марин…
Тъп народ, тъп. Толкова години, а не научиха кой е Марин. Че и сега не знаят и не щат да знаят. Що години, откак се пенсионира – обаче… Тъпи!
Още в училище го подминаваха. Отиде да играе с тях футбол – не го щат. Или го слагат да стои като стълб на вратата. Ха се обади – ха получи зверски поглед, а понякога и един по врата.
В училище също го пренебрегваха. Даскалите не го изчакваха добре да помисли, а веднага вдигаха някой друг. И наглият вдигнат изпява това, което Марин се сеща, че е можело да каже. Ако знае…
После родата помогна малко. Усетиха май какъв е Марин. И го настаниха в града. Ама къде? В осеменителната станция. Като общ работник. Което не пречеше да се представя за началство там. При запознанство с градски моми, небрежно отронваше – „Началник склад“. Обаче, градските моми го пренебрегваха – дай им на тях учени, високи, здрави, умеещи да ги разсмиват нахалници. Които небрежно отместваха с рамо Марин и вместо него поемаха нежните момичешки ръце…
Сутрин слънцето влиза в стаята, където е лаптопът. И на практика съвсем ме ослепява. Блести…
Следобяд отделям време. Записвам някои хрумвания – бележки, цели разкази, малки истории. Пиша половин час и – отивам да почивам. Силите, ще знаете…
Но сега измислих друго. Записвам коментари веднага. В самия ден. Така полека – лека се появява коментар като този.
А сетне отивам да слушам нещо от телефона. Не виждам, но слушам. Сега съм на историческа вълна. Рекох да карам на късмет – каквото се падне. И в хаоса откривам интересни неща. Мисля, че споменах изслушаното за Юлиан /един от уважаваните от мен римски дейци – заедно с Октавиан Август, Марк Аврелий, Домициан/, после Средновековието – Хенри Втори Плантагенет, Анри Трети, Анри Четвърди Бурбон, Тамерлан, Алфред Велики /единственият британски владетел с определение Велик/ и така нататък. Разбъркано, та да е по-интересно.
Сериозни материали – без възхвалявания, на места доста критично…
Поглеждам и филми. Сръбският „ Косово поле“ ме разочарова. Като панегирик от 30-те години – театралничене, сценични речи… Трагедията на героичната съпротива е скрита от ненужни венцехвални реплики…
Впрочем, в клипа за Тамерлан стана дума и за отмъщението му за България, че и Сърбия. При Ангора той разбива Баязид. Пленява го, затваря го в една шатра, слага двама бабаити да му държат очите отворени, пуска жените от харема му и… Познахте – свои войници. Следва масово изнасилване, а до три дни Баязид умира. Жестоко, но отчасти удовлетворително за нас. След векове…
Впрочем, синовете на Баязид започват междуособици за трона. И на Балканите е Муса. Който обещава на българите, че ще се оттегли зад Босфора, ако победи. Много наши му повярвали, обаче Муса губи…
И в народните песни остава като лошия Муса Кеседжия. А предателят Марко от Прилеп е героизираният Крали Марко…
Нищо чудно! Избягващият сблъсък с турците цар Иван Шишман е възпят в най-героичната ни песен, макар на Софийското поле да се сражават с турците и загиват братята му Иван-Асен и Михаил Асен, първият възпят като цар Ясен…
Бай Иван се замисли. Трупна бая години, поумори се от живота, доста набори изпрати със смесени чувства – хем му беше мъчно за тях, хем се радваше, че не те го изпращат..
И усети – иде краят на земния живот.
Не беше се замислял досега, обаче…
Всяко нещо си има край, само саламът има два края – помнеше го отнейде. И от опит знаеше – работата край няма.
Но на тая възраст работата май привършваше. Нужното идеше през пенсията. Дребна беше, вярно – не беше чиновническа, за нормален човек му отпускаха пари. Стигаха – на тия години и печено агне да ти сервират, и Пена комшийката по организъм да го поднесе – нищо не ти трепва и не подскача. На природна диета си…
genek 