Така е – пак да се похваля. Пиша напук на нормалността. Нормален дъртак би оставил всичко, дето плува пред очите му, би седнал до радиото, слушал, мърморел, подвикващ на близките си кога ще му сервират манджата…
За къде да бърза?
И най-важното – защо?
Светът си върви и ще си върви и без него.А той има проблем. Най-важното на купон и в живота е овреме да си тръгнеш. Преди да си досадил…
Аз твърдо отбелязвам – незавършеният роман „Калейдоскоп“ /втора част/ е с 47 глави. Пускам ги и…
Да призная – даже не ги чета. Четох, де. И си викам: бе, това кога съм го писал? Но най-хубавото е, че някои глави много ми харесаха. Просто така…
Сега е вторник. Направих постно кисело зеле със свинско на фурна. Главното – зелето да е станало. А то може да не стане само, ако го прави идиот. Такива сред българите в тая област няма.
Стана чудесно печено зеле с месо. И направих куркудена чорба. Не казвам как – в интернет има маса рецепти, а моята я правя по усет. Става бижу, но никога не повтарям.
Ще дам само съвет – по-дребно свинско, немного зелева чорба и на всяка цена горещо сервиране. Затопля и засища именно в това време…
Глава тридесет и втора – за разните мъже и господарките им
И ето – на другия ден вече сме. Познайте къде? Правилно – пак при Ванката. Ама съм само аз, нещо избързал часовникът. Тъкмо викам едно кафе и се стряскам. Самотната дама на съседната масичка се надига, разкрещява, заразмахва ръце. Непознаващ българката човек би казал, че или НЛО е видяла, или Годзилата от завист я напада. Но не – зърнала е позната и я зове на всяка цена да дойде. Лафче, какво друго обединява жените? Ах, да – и омразата към някоя обща приятелка. Та пак съм принуден да слушам женско бръмчене:
– Едно кафе, Кръстинче? Моя го няма, отиде уж по работа нейде. Е, пускам го свободно, вече е дресиран. Дори хърка в унисон с мен.
А какъв вързан беше… Идва на другия ден след раждането на детето и аз, както винаги, го инструктирам. “ В петък ни изписват. Ще дойдеш сутринта с два букета и бутилка шампанско. Единият букет и шампанското за акушерката.“ А той са звери нагоре към прозореца и пита: “ А вторият за кого?“
Но го пооправих. С много труд и постоянство, разбира се. Доволна съм от живота, макар да залитам от безсъние. Защото когато мъжът сутрин се усмихва, значи жена му го е оставила да се наспи добре. Ако пък жената се усмихва – значи мъжът й не я е оставил да се наспи добре.
Макар че има и друго правило – ако не можеш да промениш живота си, смени мъжа. Важното е, че той вече знае основното правило на съвременната любов: жената обича обясненията да са в материален вид, а романтиката да е по-реалистична.
Е, моичкият не е баш цвете за мирисане. Яде – колкото не бива и говори – каквото не трябва.
А на тия години е като стара кола – лапа гориво като ламя, само дрънчи и бръмчи, а стартерът му заяжда. И е станал истинска картинка. Но от Пикасо.
Щото пиша някак си. Така – в тъмносива мъгла. Не виждам, ориентирам се. И често просто не успявам да напиша нищо – смеска от букви и тъмниц Но има, има много за казване. Което – убеден съм! – въпреки трудностите ми и често нелепо изразяване, успявам да кажа много по-честно от говорящите глави на екрана.
Което не е трудно. Защото те лъжат. Лъжат безогледно, даже не търсят правдоподобност. Народът за тях е идиот, когото може да въртиш на малкия си пръст.
„Тъй като всеки оценява околните по себе си. И това често кара умните хора да мълчат – не им се дискутира с други умни, трудно е, а и безполезно. Защото умните знаят – няма една истина. И не винаги си прав. Тогава – защо да спориш, ако не си прав?
Оставят времето да докаже коя е истината.
Пък времето най-често има своя истина. По-вярна и здрава от другите. Защото се доказва именно от времето…
Аз не съм от най-умните. Доказва се ог факта, че съм женен. Щото Господ не е женен. И хойка по разни като бившата дева Мария.
Което знаем от нея. Друг свидетел няма…
Да не се отклонявам. Просто проявявам самокритика. И не разбирам жена ми. Аз никога не бих се оженил за себе си! Ама никога.
Платиха си жените, заминаха по своите женски проблеми /къде има по-евтина салатка, какви обувчици пуснали на нищожни цени, кой кога къде коя какво правил/, а ние се поумълчахме. Щото всеки се сети за своята кака Дана у дома. И тихо се замолихме дано сутрешните сериали още да не са свършили.
Навъдиха се напоследък маса сериали, пък като плъпнаха по телевизиите – ужас! И се точат – локум. Дълго, сладникаво, пресищащо. Е, дават възможност жените поне за малко да се спасят от интересната ни реалност, обаче…
Обаче, мъжете страдат. Ей, Пешо! От сто кила падна на деветдесет. Десет кила хвърли за три месеца, откакто се точи сериалът за Кохинора, дето била подхвърлена и я мислели за момче, ама се оказала момиче, пък се влюбила в братовчеда на приятелката си, а приятелката й се влюбила в нея (щото я мислела за мъж), но братовчед й – на приятелката де, не на Кохинора после…
Абе, какво ви разправям – и вие сигурно сте го зяпали! Щото в него не обсъждат с колко са вдигнали бензина, къде има по-евтини пилета, как с пет лева да се издеяни седмицата до аванса, а най-вече кой коя…Е, казах ви формулата вече!
Както и да е, зяпала Пешовата булка, зяпала…А между котлоните на печката им се простряла паяжина, пък във фурната се заселило мише семейство. Пешо карал известно време на хляб и кисело мляко, докато неиздържал един ден и звъннал в телевизията След много кандърми взел адреса на южноамериканската филмова компания и им писал жално писъмце.
Разказал им за трагедията си и помолил – ей тъй, като излезе в следващата серия Кохинора, преди да заплаче за нерадостната си съдба, преди да се метне на врата на поредния мамещ я, преди да роди поредното бебе – да се обърне към зрителите и да рече: „Како Маро, като свърши тая серия, иди сготви нещо на бай Пешо, че ще кабардяса човекът вече без топла супичка.”
Те така живеем, от сериал на сериал!
Глава двадесет и четвърта – за опашките и скъсяването им
Дъжд, сняг, лед… Пързалка. Кал, мръсотия, вода… Градът замрял в студа.
Кметът си е на мястото – в кабинета си. Метафорично не е. Климатът върши работата му – падна сняг, позатопли се, стопи се. Демек, разчистен е градът…
Дупките по центъра са си там. Поразширени, но там. Което, както отбелязах, е в моя полза. Не виждам, но ги знам наизуст и минавам нормално. Добре, че няма ремонт, щото ще се объркам…
Камината гори, понякога пускам климатика. За да не чистя.
Зяпам всякакви интересни филмчета и клипове. За Древен Египет, за Партия, за Спартак, за Робските войни в Сицилия, за Канада, за Северна Африка…
Абе, само да искаш и време да имаш. Но главата се уморява. Гледам нейде половин час и после час лежа със затворени очи. Почивам…
Има идеи, нямам сили да ги материализирам. Например, интересно би било да се обсъди снимката на замръзнал на пистата в Лондон или Ню Йорк самолет, с който трябва да пътува делегация, отиваща да обсъжда глобалното затопляне…
Доктор Лулчо Карахаджилулчев неспокойно допушваше първата си за деня цигара. Явно и днес в модерния му кабинет по ранна псоходиагностика няма да се тълпи навалица от загрижени за душевната си наклонена плоскост хора. Всъщност той вече свикваше с тишината. Оставаше да приучи и стомаха си да мълчи…
На вратата се почука. Влезе млад, закръглен вече, модерно облечен мъж. Той вежливо поздрави, учтиво размени няколко думи за времето, а после уморено отрони:
– Докторе, аз съм милиардер …
Доктор Лулчо прие това признание спокойно – по време на учебната практика из специализираните заведения бе срещал и по-тежки случаи.
– Докторе, вчера купих под тезгяха два завода, три фабрики, четири хотела край морето, пет летовища в планината, шест язовира, даже не помня къде бяха…
Доктор Карахаджилулчев кимна – и той като студент си беше подавал карти с партньори под масата, а после делил печалбата. Е, играеха на стотинки, но принципът…
– Докторе, имам добра жена, две деца – учат в колеж, в Англия ги пратих. Имам и секретарка, издържам и две любовници…
Доктор Лулчо приведе глава – той имаше само жена, при това без съпътстващи я добродетелни епитети.
Сняг… Мокър, тежък, тая нощ превърнал се в лед. Тая нощ – срещу вторника. Нали се опитвам да запиша нещо и трябва малко по малко, стъпка по стъпка…
Като придвижването ми по тротоара. И най-вече по платното. Което май е под снега и леда, ама не се вижда. Освен дето са минали тежки коли, разбили леда и направили нещо като черни пътеки. За коли и пешеходци.
Над половин чилион българи са останали без ток. Някои и днес.
Щото, обясняват се монополистите и властниците, снегът бил невиждан?!
Да сме в Сахара – не сме. Какви снегове помним… До покрива на едноетажна къща… И ходехме на училище по прокараните тунели, и печките горяха, и улиците се чистеха, и пътищата скоро ставаха проходими. Снегорини – дървени триъгълници пред или зад трактор и… Готово!
Ама некадърността и безотговорността са майстори на оправданията…
А кучето иска да играе. И се опитва да ме влачи. На което с твърда ръка слагам край. Временно. Защото малко по-късно го избива наново – забравя управляващата ръка.
Жена ми в понеделник два пъти се изтърсила с него. Тъй като я предупредих за поледицата, ама като всяка жена напъва да докаже, че не се подчинява и… Два пъти! Кучето я повлича, тя се опитва – противно на съветите ми – да го остави да си играе и… Та се сетила, все пак, стегнала ръка и се прибра овъргаляна.
Градът е замрял. Старият-нов кмет, разбира се, пръст не е мръднал за почистване. Поне по основни улици.
Даже не си дават зор да искат от хората да чистят снега. Което си правим, де – ама пред магазините и портите. Но отново няма да има глоби. Имаше – едно време. И всички опадаха в съда. Щото тротоарът се и на общината, събира такси – що не чисти?
А хората оправят някакви пътеки – трябва да се излезе, клиенти да влязат… Нормално…
Всъщност, какво е общината? Едно време е била ОБЩЕСТВЕНА. Сега е някаква структура – ни наша, ни откровено държавна. Собственост е на… Абе, знаете си ги – във вашия град. Затова и уж ОБЩИНА, ама не е ОБЩЕСТВЕНА…
И затова 36% са гласувалите. Какъв е смисълът да правиш видимост на народен вот?
Я да пална пак камината и да видя някои новини в интернета. После може и филм да си пусна. Сетих се за „Монгол“ – нелош руски филм за Чингиз хан…
А после ще погледам „Сутрешен блок“. Малко боза, но с някои елементи от истинската съвременна журналистика. С признанието – телевизията е опиум, разтягане на времето, губене на разума…
С Харисън Форд – в необичайна роля, оная, дето играеше в сериала „Мърфи Браун“ и една хубавка канадка.
Първият от влезлите беше навлякъл солидно сако, въпреки жегата, че и вратовръзката вързал, та и лачени чепици намъкнал.
„Така е – помисли си баба Гана – гражданя ! Ни копае, ни сее, ни жъне – ама знае да яде. То и синът има модерно сако, ама го слага само кога ходи на сватба. А в това кампанийно време какви ти сватби, какви ти официалности… Тоя пък за какво иде? Да е електриджията – не е. Оня още от миналата седмица ни оскуба. И другия от ВиК-то отнесе каквото остана от пенсиите… Какво ли още ще искат?”
След първия влязоха още трима души – един изтупан и двама в по-нормални дрехи. Запристъпяха от крак, на крак, а първият рече силно и уж весело:
– А здрасти, бабо ! Какво правиш, как си? Я каква градина си засяла … Сей, гледай, че и в града носи, и ние сме хора, трябва да ядем!
Баба Гана остави шишето от олио, дето се мъчеше да направи като кристал, пък отиде при неканените гости.
– Да ти донеса, баба, ама ще ядеш ли? Щото това е люцерна, за шилетата. Няма вече сили дядото, та тая година само няколко лехи зеленчуци засадихме. За нас… и за сина малко, де. А вие по каква работа насам?
Изтупаният с известна неловкост размаха някаква карта и властно каза:
– Ние сме от данъчната полиция, бабо! Проверяваме да не сте излъгали в декларациите, да не сте укрили нещо от държавата !
– Е, па… какво да крием от държавата – да не би тя да го е зидала? Ние с дядото я дигнахме тая къща през седемдесет и трета, а оборчето и лятната кухня още тати – свекърът, де – ги беше направил. А декларацията синът я писа… писа, къса, че и нови купува, биля… То и министърът надали веднъж я е направил! Та що ще лъжем – ей го, каквото имаме – тука е! И хората го знаят…
![Альбом карикатур [Херлуф Бидструп] (fb2) читать онлайн | КулЛиб - Классная библиотека! Скачать книги бесплатно](https://coollib.com/i/49/292049/_71.jpg)
genek 