/Клод Моне – „Аснере“/
Снежец. Просто прашинки. Но ледени. Студ. И, съответно, липса на мерак за скитосване.
Който мерак и преди ми липсваше. Защо да мъкна морно тяло, когато отварям книгата и съзнанието ми литва. Не само из материалния свят, а също из фантастичните видения на големите писатели…
А, като запалиш камината… Отпуснат, унесен, оглеждащ и приобщаваш се към друг свят…
В МЕБЕЛНИЯ МАГАЗИН
В дома й всичко беше подредено. Шкафове, фотьойли, дивани, гардероб, маси, столове… Чисто, лъскаво, естетично. По нейната естетика. Наследена от майка и баба. Най-важното – нищо излишно отгоре! Нищо!
След храна – измитите съдове в шкафа. Няма нужда да изсъхват, ами ако някой ги види на сушилника? Никакви дрехи – в коридора дори имаше шкаф, а в него се прибираше всичко. Сухо, мокро – там. Да е скрито.
/Едуар Мане – „Олимпия“/
Странно, но метеоролозите познаха. И в понеделник срещу вторник сви мраз. Ама – мраз…
Кучето отново се звереше на белотата, после взе да ремонтира цвета на жълто-оранжево. Тук-там…
Колите намаляха, навред стържене. Шофьорите разбрали, че не бива да оставят колите извън гаража. Което не означава, че ще ги приберат. Та гаражите са важно място – едновременно склад и килер със зимнина. А улиците – обществени…
Автомобил спря рязко. Слезе жена и започна да стърже предното стъкло. Явно се понесла нейде си, после се съсетила – ама не се вижда от скреж, та решила насред улицата да оправи погледа си.
Набързо приключи, тръгна и… Пак спря. Ами то и ние от тротоара виждахме, че само е драскала набързо. По женски – нали иска да е чисто, значи трябва да стане… Но – само не ще!
А вътре е топло пред камината. Гледам филмчета, чета и препрочитам някои книги. Интересни книги. Както винаги…
ТЕЗИ ОТГОРЕ ЗНАЯТ, ТЕЗИ ОТДОЛУ ИЗПЪЛНЯВАТ
Сутрин ги вдигаха едновременно. Така, както трябва. А как трябва знаеха тези, които ги вдигаха. За вдиганите беше излишно да се товарят с подобни сиви ежедневни мисли…
После започваха работа. Така, както трябва. А как трябва знаеха тези, които бяха над тях. Просто задължително беше да се изпълнява правилно поисканото. Останалото – празни помисли през загубено време.
Нуждата от извършваното не се аргументираше. Тези отгоре знаеха кое, кога, къде, как. Но не обясняваха. Най-вече – защо…
/Жорж Сьора – ѝѝѝ4Пейзаж“/
Топличко е. Нейде 22 градуса. Приятно… И защо се оплакват от времето? Може би, защото гледам термометъра в стаята…
А навън си е стууууд… Дърво и камък се цепи. Виждал съм на село разцепено от студа дърво. Нейде в пети-шести клас бях, страхотно време – чешмата на двора /хем увита в слама!/ замръзнала, вода от близкия геран вадехме барабар с леда в кофата, кучето спеше в до Щото кошарата – кошара. Плет…
И едно дърво се цепна – чухме нещо като гръм, после двете части на ствола полегнаха настрани…
Е, сега не е чак така, ама и аз не съм с вряща кръв. Като ми вадеха вените от краката за байпаси, докторите предупредиха – ще мръзна. И наистина краката са дървени, ама добре, че е камината… За три дни изгорих дърва като за седмица. Топло ми е, но финансово…
СТАРИЯТ ПОЛКОВНИК Е ТУК
Отпразнува Нова година. То така се казва, ама не беше никакъв празник. Не само заради присъствието на зетя му. Който цяла вечер не щя да чуе полковнишките мъдрости, ами се занимаваше с внучетата си, та дори с другата им баба поде разговор. За някакви книги, моля ви се… На масата, в присъствието на самия Стар полковник – за книги ще говорят…
Старият полковник навремето четеше. Разбира се – основно уставите и указанията на началниците. Но понякога и книги. Най-вече по разпореждане от политотдела. Което винаги беше ясно и точно: да се прочете еди-коя си книга на нашия другар еди-кой си, да се обсъди в поделението и се изкажат правилни мнения по шедьовъра…
/Салвадор Дали – „Постоянството на паметта“/
На дните ни. Празниците свършиха. Макар в календара да са много. Брат ми, например, има шест имени дни годишно. Обаче, признава само Игнажден. Н, че някак си го отбелязва. Иненер…
Аз имам един имен ден – всенароден празник. И рожден ден, който в моя чест шумно празнуват американците.
Това започвам да пиша в понеделник, веднага след слагането на материалите в блога. Като проба – докога ще устискам. Тъй като зрението видимо – че как иначе? – се влошава.
КЛУБЪТ НА ПАРЯСНИЦИТЕ
Така го нарече мъжът на Ана. Когато беше жив, де. И тя тогава все още се присъединяваше към клуба тайничко – уж излизала по работа нейде си. Но оня накрая я освободи от присъствието си. Як излезе – що болести го бяха накачулили, ама не мирясваше и пускаше отровни шеги, подиграваше се на женското им общество, невъзпитано казваше неща, които истински благородните лицемери биха се направили, че не виждат…
И какво като Зорка – собственичката на апартамента, беше се разделила с трима мъже? Официално. На неофициалните гастрольори в сърцето и другаде отчет не водеше. Двама не дочакаха смъртта да ги раздели и я напуснаха, третият направо избяга. Но и тримата, казваше мъжът на Ана, бяха достойни за званието Герой – само заради смелостта да свържат живота си със Зорка за повече от едно „чук-чао“…
/Уилям Търнър – „Дъга“/
Само саламът – два края, казва месарят Кюлц, герой на Ерих Кестнер от „Изчезналата миниатюра“ /препоръчвам ви я, за празниците е отлична забава/.
Аз бих добавил – и работата край няма. Почивката е само отдих, междучасие между работните момнти. Което ме подсеща как навремето писах една курсова работа. Седя, обграден от книги, мисля, мисля, пък напиша нещо на машината. Баба ми, дошла за ден-два в града, преде и ме поглежда: „Какво правиш?“. Обяснявам й – работя. А тя недоумява: „Че каква е тая работа да зяпаш в тавана? Я вземи лопатата, прекопай градината – те това е работа…“
Класика…
Или разговорът с един селски пъдар. „Даскале, теб те знам какво работиш. Ами жена ти?“. Обяснявам му: „Журналистка е, пише“. Пък той: „Бе, то и аз знам да пиша, ама какво работи?“…
А се сетих за края защото и този на 2021 година дойде. И тя си отиде…
ВЪЗПИТАНИЕ И РЕАЛНОСТ
Срещнах Росето. За двадесет години – почти никакви промени. В характера. Все същата живост, нетърпение, пренебрежение към околния свят…
Сетих се как веднъж ги възпитавах. Поводът беше някаква творба – не помня коя, но беше добър за поучение.
– Светът – казвам им – е пълен със стени. И всяко поколение трябва да разбие една стена пред човечеството, да изгради порта, та следващите да има откъде да минат. А за тях са останалите стени за разбиване…
– Макар обикновено повечето хора да се хвърлят да разбиват стените напреде си – без да погледнат дори къде е вратата. И падат каталясали, разбивайки ненужни стени…
genek 