Два пъти ми задават въпроса – добре, днес младите са видимо полуграмотни, незаинтересовани от знания, безразлични към духовен подем. Да, знаем, че са такива и такива, но… Къде са родителите им, къде са семействата? Нали все още повечето от тия родители са възпитавани преди 1989 година? Защо техните деца не са същите като тях?
Като тях – кога?
През 1989 година? Или като тях през 2019 година?
Тъй като забравяме нещо изключително важно.
Човешкото развитие не спира… В каквато и да е посока – то е непрекъснато.
И, ако някой си въобразява, че на 60 е какъвто е бил на 40, а на 40 е бил като двадесетгодишен…
Жестока самоизмама!
Да, родителите са били възпитавани в друга ценностна система. И са приели други ценности – извън битпазарната демокрация…
Само че…
Времето, промиването на мозъците, външният натиск, желанието да имаш, меракът да си, стремежът да успееш без труд…
Променят човека…
И вечното – аз се мъчих, нека детето да има без моите тегоби…
Което приближава меракът на младия човек да получи – без да дава, с желанието на родителя детето му е да по-добре от него…
Няма как да не се отрази средата, времето, външният натиск /чрез масовото изкуство/ върху света на човека…
Някои се бранят от тия посегателства чрез засилване на вътрешните стени – затвореност, четене, филми, музика… Все елементи на класическото изкуство, отблъскващи пораженията на масовото…
Други отстъпват постепенно…
Трети не издържат…
Мимолетното, фалшивото е винаги по-лесно…
За да устоиш духовно на материалния свят, са нужни две неща. Сила на духа и… материална база.
Стомахът няма съвест!
Сложи ли се поред човека възможността за избор…
Да цитирам Вапцаров – неудобен и вчера, и днес: „Господин капитан, господа офицери и преподаватели. Изминаха шест години и ние си отиваме. От онзи детински ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останала нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложат компромиси, които ще имат съдбоносно значение за целия им живот, но не може да се избира – те ще бъдат компромиси за хляб.”
1932 година…
2019 година…
Разлика?
„Ние не можехме да бъдеме това, което вие сте били, не от някаква индивидуална особеност, а по чисто атавистични причини. Вие ни сочехте вашите лишения в миналото и с тях искахте да ни дадете импулс. Вие ни сочехте условията, при които сте работили, и се удивлявахте на някаква наша капризна претенциозност. Не се удивлявайте! У вас небето беше по-светло. Вие вярвахте в неща, които нам днес се виждат смешни. Ние едва ли вярваме в нещо. И не сме виновни за това. У всеки един ту по-плитко, ту по-дълбоко има страх. В своя сън ние дори чуваме кошмарния грохот на стъпки от безработни върволици.
Това не са поетически форми, това е една действителност, която не търпи никаква илюстрация, защото излиза фалшива, малко хилава. Вие ни учехте на безпартийност: вие ни сочехте единствен стимул – България, –но ние знаем, че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. Ние знаем, че ще трябва да затънем в блатото на една гибелна партизанщина, за да могат да ни подхвърлят ока-лян залък хляб.
Та можеме ли да бъдеме като вас, когато сме рожби на съвсем друга епоха, на съвсем друг нравствен мироглед? Та можете ли да сравните съвременната болезнена чувствителност с вашата?
Вие работехте пред нещо определено. Ние пред нищо.”
Тази реч не се изучава в училище.
И има защо…
Опасна…
Съвременна…
Караща някои да се позамислят…
Останалите капитулират пред избора – идеи или хляб…
И предпочитат да маскират жаждата си за оцеляване посредством паравана на идеи. „Идеи”…
Има надежда. И тя е именно в това желание да се скрият зад външна романтика, идеализъм, духовност.
Външни – но показващи, че все още цинизмът не е съвсем вдълбан в душите и мозъците…
И не забравяйте…
Младите търсят оправдания. За себе си, за децата си в бъдеще, за мълчанието си.
Защо все още младите опитват да маскират забавлението си с морал?
Усещат срам…
Има някаква надежда…
genek 