Но днес нещо не му се бързаше, пък и си знаеше – ще успее, времето е разпределено, работата е обигравана досега не едно лято.
Отвори вестника. Отдавна купуваше само един – четеше, за да не отива зян, а после събираше хартията в един кашон. За зимата – разпалки трябват.
То и тоя вестник нямаше да го има, но баба Мара всяка сутрин разхождаше кучето на сестра му – и то доведено на чист въздух, посрещаше автобусчето от града и Колето, съученик на Пешо още от селското школо, й даваше вестника.
Пешо вдигна чашката, отпи и плъзна поглед по страниците. Клюки, политики, лъжи, далавери…
После обърна очи към баба Мара, която го гледаше, подпряна на бюфета, сякаш готова за старт:
– Какво има, мамо?
Бабата потри ръце, сякаш на нейните години имаше излишна влага, дръпна ръба на бейсболката, която от две години не сваляше от главата, пък рече меко, както си говореха жените в тоя край:
– Ми, чакам… За вестника чакам…
– За вестника? Мамо, ти откога взе да си губиш времето с вестници? Нали вечер гледаш телевизията – не ти ли стигат ония лъжи?
– Аааа, сине, човек на лъжи свиква лесно и се отказва трудно. То е по-зле от тютюня… Ама аз за друго…
– Какво друго?
– Ми… Вестника ми трябва…
Пешо се сепна. Вярно, майка му плащаше вестника всяка седмица – заделяше от мизерната си пенсия, но пари не щеше. Така – да знае, че и тя нещичко е взела за дома. А сега? Парите ли е свършила? То, наистина – до пенсията оставаха три дни, нормално е. Въпреки че тя рядко купуваше нещо за дома – закъде с нейните 300 и малко левчета? Но пък размахваше мотичката, плевеше, поливаше, с ножицата режеше люцерна за кокошките и козичките…
– Пари ли ти трябват?
– Аааа, защо? Ядене имам, какво друго? Но ми трябва вестникът… За другаря Андреев…
Тоя пък кой беше? Пешо се сепна… Да, бе – оня, дето се пресели от градчето в старата къща на родителите си. Някакъв чиновник бил преди – в общината ли, в градския ли комитет…
– Че на него защо му е? Да си купи – Колето какво ли не кара, чии ли поръчки не е изпълнил…
Бабата смутено завъртя ръце, премести две чашки върху бюфета:
– Помоли ме човекът – за програмата. Да гледал какво дават…
– Мамо, нали знаеш – тая програма държа край новия телевизор. И сам търся каквото ще ми е интересно… Как да му я дам, а?
– Ама другарят Андреев поиска, бе Пеше… Самият той… Защо да харчи пари, когато ние имаме програмата?
Пешо се обърка. Логиката на старата жена го сви на нервно кълбо.
– Мамо, знаеш, че ние СЪЩО гледаме програмата. И си купуваме вестник за това… Е, и за друго, де… Да си купи!
Старата жена заобяснява с мека настъпателност:
– Ма, 2 лева всяка седмица… Пък ние сме го взели вече… Имаш нов телевизор, пускай го: каквото там дават хората – него гледай… Другарят Андреев не е такъв човек, та…
– Какъв „такъв“, бе мамооо… Какъв? И той пенсионер като теб. Ама с върха на пенсията! Пет пъти повече пари от теб получава…
– Има защо – началник беше! И то не къде да е – а в града! – убедено се аргументира бабата.
– Е, като има защо – да си купува! Ти и сега ли ще го хрантутиш?
Баба Мара го погледна, фанатично уверена в правотата си:
– Началник е!
– Беше! На един подчинен в общината…
– Ама началник! – закова бабата – Началник! Той винаги си е началник, а ние… Утре, ако рече, ще те уволни…
Пешо се изхили – напук на надигащия се гняв:
– Мамо, аз съм частник! Имам магазин, имам кола, зареждам стока, продавам… Какъв началник ми е тоя?
После се сети:
– И е отдавна пенсионер! Няма я партията му…
Баба Мара, обръгнала от живота, скептично поклати глава:
– Началник пенсионер няма. Не е рекъл… Знаеш ли като седнем на беседката вечер какви ги разправя? С тоя министър се чул, на оня наредил…
Пешо изморено допи кафето. Изкриви ли се фиданката – не можеш я изправи. Трябва да се реже…
– Мамо, на тоя паразит му кажи, че… Не, аз ще му кажа – като дойде за хляба. И повече с него не се разправй…
Бабата уплашено вдигна ръце:
– Сакън! Нищо не му казвай! Щото знаеш ли какво ще стане… Началник ли е бил някой – цял живот началник си е. Да е нормален човек, да се разбереш…
Сетне го погледна сериозно:
– А вестника да взема ли?
ОЦЕТ С ЛИМОНТУЗУ
Идат пак избори.
И пак всичките кандидати за хамама се надпреварват да предлагат. Какво ли не…
Ако им вярваш – скоро всичко ще е по мед и масло. И ще раздават бутонки на гражданите – да не се изпързаляме…
хххх
Някои чакат ЧЕСТНИ избори…
Наивници! Ще се кандидатират далавераджии, лъжци, крадци, мошеници измамници…
От тях ли чакате ЧЕСТНИ избори?
хххх
– Как не можа да ми се падне някой свестен…
– Скъпа, свестните ги взеха свестните. Пък аз съм с теб…
хххх
Пак плащам сметки. Касиерката гледа компютъра си и пита:
– Георги?
Викам:
– Щом е за плащане – винаги е Георги…
хххх
Епизод от сполучливия английски сериал за Еркюл Поаро. Един от героите казва на политик: „Всички политици ни смятат за идиоти“. Онзи обяснява: „Защото гласувате за нас“…
Какво друго да кажа за идващите избори?
ДОТОГАВА СИ ЖИВ
Обикновено седеше на последната маса в кафенето, близо до барчето. Стратегически добро място – хем виждаше всички вътре, хем пръв забелязваше кой влиза или излиза, хем сам беше почти невидим.
Сядаше сутринта, излизаше по обяд – без да плати трите чая дотогава. Но сервитьорката и барманът не се тревожеха. Отдавна му знаеха навиците. Отиваше до баничарницата, където с удоволствие и повишено внимание изяждаше една мазна триъгълна баничка. После се завръщаше на мястото си.
И така – цял ден. Гледаше минувачите през голямата витрина – кафенето беше на възлово място: пресичаха се улиците от пазара, откъм общината, откъм градския парк. А насреща бяха пощата, старият нов хотел, жилищен блок, чийто партер беше съставен от магазинен пъзел.
Привечер, преди залез слънце – кога към седем, кога към пет часа, според сезона, той си тръгваше.
Изправяше се – все още строен, в леко овехтял, но блестящ копринен костюм, с красива папийонка, хармонираща с приятната кърпичка в левия горен джоб.
Вземаше от закачалката фината филцова шапка, намяташе модерното някога и сега пардесю, винаги в лявата ръка стискаше чадъра – независимо от времето.
Сервитьорката му отваряше вратата, барманът му махаше с ръка – посетителят винаги оставяше голям бакшиш, понякога равен дори на половината стойност на изпитите шест английски чая.
Кимаха му и някои от посетителите. Защото беше мълчалив и не се месеше в разговорите, но понякога приемаше хора на масата си, дори разменяше топли приказки с тях. Винаги обтекаемо-неутрални: за времето, за живота… И никога за политика или футбол.
А и тези си гости черпеше – с кафе, но в тия антипенсионерски времена едно кафе е голям разход. В града никой не черпеше току-така, парите бяха кът. Затова го смятаха за богаташ нещо, ексцентричен милионер, убиващ времето си, докато дойдат поредните дивиденти и печалби.
Но беше свестен човек, не досаждаше, не се натрапваше, скандали не вдигаше, даже помагаше. На двама-трима дори беше услужил с някой лев, а после благородно забравил…
Прибираше се по малката уличка бавно, достолепно. Познат от години маршрут – до входа на кооперацията, после асансьора и в малкия апартамент.
Където имаше само едно легло, отдавна не ползвана готварска печка, стотина книги, струпани в ъгъла. Хапваше от хляба, купен вчера с предназначение да издържи два дни, внимателно слагаше костюма и пардесюто на специалната закачалка, завиваше се и заспиваше. Бушоните отдавна бяха отвъртени – за пестене.
На сутринта отново щеше да облече костюма и да тръгне задълбочен към кафенето. Важното беше да го видят и да го смятат за… За някакъв. Защото – докато те забелязват и ти завиждат, дотогава си жив…
БЕЗКОНФЛИКТЕН ЧОВЕК
Иван с никого не се кара, с никого спор няма. Даже с Пешо Джибрата. Който цял живот се носи от два слона и един носорог – алкохолът, мързелът и скандалът. Но и той не спори с Иван. Даже понякога – ако не успее да кривне в сокака овреме, повдига шапката на цял сантиметър. Предпазлив е. Както и другите махленци.
Е, не от рождение, но отдавна Иван е почитан в махалата. Преди не се сещаха за него – среден на ръст, мълчалив, сутрин излиза на работа, вечер се прибира, после в къщи си седи…
На опашка го пререждаха, колата му по половин час чакаше на ъгъла – въпреки че е с предимство, двора му поне два пъти годишно ошмулваха…
Докато веднъж… Абе, рекъл Митрето да се подслади с круши. И бил наблизо до къщата на Иван. Ритнал портичката – заключена. Тогава я издънил и влязъл.
Пък Иван тъкмо погледнал през прозореца – каква е тая гюрултия? Шупнал като забравено на слънце мляко, като видял портичката… Дето цял ден я ремонтирал и затягал, смазвал пантите и боядисвал тенекето…
После Митрето признаваше – на третата ракия – че такъв бой не е ял даже от баща си и фатмака в трудовите…
Ама сетне – я види Иван, я му се захили угоднически. Случайно, ако го види. Защото избягваше уличката.
И другите станаха внезапно учтиви. Някои видяха млатенето, други чуха от свидетели – пък свидетел да не попреувеличи, няма…
Та стана Иван безконфликтен комшия. Никому не се ядеше мариз. Изведнъж видяха, че Иван е широкоплещест, че ръцете му са яки, че юмруците големи…
Пък като се чу, че нещо с нервите…
Уважаван и почитан човек стана… В махалата, де…
genek 