Градинката беше необичайна. Не, не – имаше си зеленина, цветя се виждаха, пясъчник, даже оцелели две пейки бяха събрани до голямото дърво.
Обаче – прекалено много деца. И трите ровеха в пясъка, не поглеждайки наоколо си. Странно! Даже майките бяха необичайни и заплашителни – не клюкареха на висок тон, а едната гледаше в телефона, другата отворила вестник, третата дори книга…
Мина покрай познатата сладкарничка, но там също се таеше неизвестността, затова не се отби.
Наблизо се чу тракане на трамвай – в тоя час какъв трамвай? Е, имаше линия, ама защо баш когато той излезе – трамвай минава?
И тихо, тихо…
Къде е обичайният самолет? Защо… А, ето – прелетя, снижавайки се към летището…
Да, обаче… Абе, подозрително е…
Реши – да не рискува. Врагове много, рискове големи, опасности навред…
И почти на бегом се върна към кооперацията. Заключи входната врата, влезе в апартамента, отръска дрехите, нахлузи чехлите и се метна с въздишка на облекчение на стола. Удобния, мек, ергономичен стол…
Компютърът работеше, лаптопът беше на линия, айфонът изобщо не се откачваше от зареждане…
И влезе в любимата игра…
Врагове, врагове, врагове…
Вдигна автомата и като зачеса…
Не му беше трудно – познат и любим свят. Не като оня странен и страшен навън…
РЕАЛНОСТИ
Неравна борба, предварително изгубена от мен – моят разум срещу нейния каприз…
хххх
Модерна комуникация: „Там ли си?“ – „Не, тук съм…“
хххх
Тя чакаше прекрасния принц – идеален, че и малко отгоре…
хххх
Когато политикът си затвори устата – това е края на работния му ден…
хххх
Нова политическа дегенерация…
хххх
Интересно става – ако избухне атомна война, ще има какво да описват фантастите от евентуалните бъдещи заселници на Земята…
Или някой оцелял наш Алф…
хххх
Големият внук се обади иззад океана. Имали ваканция, ходили в зоопарка: „Ама имаше само мамуни“ – вика ми…
Внук, ама такава топка ми вдигна. „Що, казвам, и огледала ли са сложили…“
ИЗКУСТВЕНИЯТ ИНТЕЛЕКТ
И ето – така, драги студенти, последната сесия на ООН приема логичното решение: да пренебрегне всякакви субективни човешки мисли, мнения и решения. Да излезе от хаоса на личното, да потърси общото, обективното, полезното от всякаква гледна точка…
Така се е стигнало до знаменитото последно постановление на представителите на държавите и изобщо на човечеството.
Учените предоставят последните си разработки, дори военните се отказват от тайните, а изобретателите даряват откритията си безвъзмездно…
И е създаден Изкуственият интелект, неголям по обем, но с огромна вместимост, технологичен Мозък. Който получава информация отвред, обработва я и взема решенията за живота на хората…
В началото е имало недоволни, но скоро Мозъкът разкрива всички конспирации, посочва виновниците и изпълнителите от съответните служби почистват обществото от вредните егоистични и самоуверени интелектуални терористи.
Днес сами знаете как е. Много по-леко, много по-удобно, много по-подредено. Мозъкът обработва мигновено информацията, взема решенията, носи отговорността за тях. Но досега проблеми не е имало. Защото всичко, което Той нареди, е изключително правилно и полезно…
хххх
Дребният куцукащ човечец показа пропуска си на охраната – въпреки че всички го познаваха, влезе през тройната бронирана врата и се запъти към работното си място в дъното на мазето.
Нямаше прозорче, но пък въздухът на отделената му малка стая се прочистваше всеки ден. А и никой не го безспокоеше – кой пък от висшите, че и низши началници, ще се завира в тъмнината при някакъв си обслужващ персонал…
Огледа внимателно базовия фундамент на апаратурата. Почисти прахта, обра няколко незнайно отде появили се мушички, размята две нови паяжини, смаза основата – неизвестно защо, но щом има метал, трябва и масло…
После внимателно изтегли от почти невидимия процеп тънкия диск. Беше го открил отдавна, отначало се изненада, после се подсмихна зловещо. Сега ще види това човечество!
В училище му пишеха все тройки, момичетата не го харесваха, момчетата го биеха, на работа го взеха след много молби и то…
Като обслужващ персонал…
Тънкият диск влезе в преносимия му компютър. Той се зачете – документи за дребен проблем относно разположението на междузвездните станции в района на Юпитер.
Натрака набързо решението, върна диска обратно. Изтегли втория…
Изкуствен интелект, а…
Пък може и естествен…
Важна е вярата в Него…
ЗА ФАТМАЩИНАТА
Фатмаците, наричани понякога старшини и полковници, са носителите на последен чин в армията. Те си знаят – нагоре път вече няма, надолу надали ще слязат.
И затова са със свободен дух. Демек, не ги вълнува нищо, освен собствените интереси. На които много държат…
Класика е историята, разказвана за кой ли не от стадата полковници в армията – преди и сега. Лично аз съм я чувал за полковник Грозев, началник тил някога във военното училище. Когато то беше в центъра на Търново, с четири К-та /корпуси/, самолет на стадиончето и лъскави зелени площи.
Щял да идва някой си – другарят бай Тошо ли, Джуров или нещо подобно.
Грозев се заема с подготовката на декорите. Изкарали войниците от комендантската рота, даже първо- и второкурсниците излезли да чистят и гримират старото училище…
Пред К-2 полковникът забелязал, че нещо тревата в единия край е жлътнала. Абе, имало разлика в тоналността. И, понеже не може единият фланг на строя да е различен от другия, полковникът наредил на заместник си – подполковник Тачев, да го приведат в подходящ вид…
Докарали бояджиите, ония разбъркали боя, взели пръскачките…
Лъснала тревата…
Ама пристигнал Грозев и ревнал към заместника си: „Тачев! Какво е това?“…
Подполковник Тачев, вече изработващ си полковнически манталитет на мислене, се вгледал. Абе, вярно – има разлика в отсенките, откъм щаба е по-зеленикакво, от другата страна е някак си по-сивичко…
И на свой ред изревал към бояджиите: „Що сте го подминали? Боядисвайте наред!“…
Прсловутите къси мустачки на Грозев се разтреперали, извикал Тачев настрани /сетил се, че редниците не бива да слушат как офицери се дърлят/…
Натам било лесно. Изкопават всичко – ама всичко!, докарват от крайградските ливади нови чимове, алеята цъфва…
Акъл! С три звезди…
А фатмашко мислене имаше и един старшина от комендантските. Не му помня името, макар да си заслужава човек да знае идиотите по света. Колкото и много да са…
Мразел много курсантите. Пишлеметата стават офицери, а той…
И все гледал да ги набута в ареста.
Затова един випуск се наговорили и в деня на производството им в лейтенанти уредили /как – не казват/ да го извикат в училището.
Оня влиза през парадния вход /сега го няма/ и – насреща му млад лейтенант. Козирува, лейтенантчето: „Остави! Върнете се, другарю старшина!“. Върнал се. И пак…
Тъкмо продължил – нов лейтенант.
По цялата алея до щаба – през пет метра лейтенант. Всеки го връща най-малко два пъти…
Иначе старшината бил учЕн, както казвал. Излиза с жена си, дъщерята и сина. Синът му – курсант. Сядат в заведение, старшината си поръчва бира, синът също поисква – втора година е. Баща му го отрязва гордо: „На курсантите по време на отпуск е забранено да консумират алкохол!“. Синчето умно като тейко си: „Тогава на мен шест бози. Нали в бозата има 0,6% алкохол?!“. Старшината се присмял: „И ще се напиеш с тия 3,6%?“…
Абе, нали ви казвам – край нямат историите и легендите за фатмаците и фатмащината. Всеки, минал през родната армия, може с часове да разказва, спирайки само да обърше очите след тоя смях…
И СЕ ГРИЖИ ЗА ЗДРАВЕТО СИ
- Наздраве! – надигна кратунката седящият до канарата.
Останалите трима мълчаливо се чукнаха с държаните съдове – кой с гаванка, кой с безформено парче печена глина, кой с остатък от нещо тенекиено, после отпиха без видимо удоволствие.
- Е, не се мръщете, де… Не е ракия, ама и отрова не е – продължи той.
- Едно време тате каква ракия вареше – мечтателно въздъхна съседът му – И аз му помагах, пък като отидеше да нацепи дърва, пробвах от чучурчето…
Другите примляскаха, после се спогледаха.
- Не, каквото и да казвате – намеси се тоя насреща – Изколцати се времето, изколцатиха се и хората…
- А, ти ги наричаш хора – засмя се първият.
- Как иначе? – възмути се преждеговорившият – Хора сме си… Оцелелите…
- Отчасти – отсече оня с ракията – Отчасти… Аз, например, се чувствам човек само нейде около главата. Другото…
- Аз пък за устата не приемам да е човешка – рече замислено първият – Като огладнея – какво ли не ям…
- Тиии… – възкликна вторият и леко отдръпна камъка. От резкото движение кутрето му се залюля и падна. То, впрочем, се клатеше от два дни, та не го учуди с отронването…
- Вземи го – наведе се към кутрето на пода първият – Има един доктор в долната пещера, зашива паднали части, та не можеш позна, че са паднали… Грижи се за здравето си, имаш още няколко дни пред себе си, ей…
После вдигна кратунката:
- Йод, йод, ама е полезно… Да пием за оцелелите! И да се надяваме, че нова такава война няма да има. Поне докато сме живи тоя месец…
genek 